Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— Бих искал да се срещна с господин Дас — рекох аз.
Хората около масата се спогледаха.
— Няма да е възможно.
Каза го жената. Гласът й беше тънък и писклив като трион, който стърже по метал. Раздразнените носови звуци не съответстваха на достолепната й осанка.
— Защо?
— От доста години нямаме достъп до М. Дас — отвърна благо Гупта, — Известно време всички смятахме, че е починал. Скърбяхме за загубата на такова национално богатство.
— А сега откъде знаете, че е жив? Някой виждал ли го е?
Пак се спусна мълчание. Свещите вече се бяха стопили до половината и капеха неудържимо, макар че въздухът изобщо не се помръдваше. Беше ми ужасно горещо, гадеше ми се. За някакъв налудничав миг ми се стори, че свещите ще изгорят, а ние ще продължим да разговаряме във влажния мрак — духове от плът в порутена сграда вътре в търбуха на мъртъв град.
— Поддържаме кореспонденция — обясни Майкъл Ленард Чатерджи. Той извади от куфарчето си пет-шест шумолящи плика. — Установихме по безспорен начин, че нашият приятел все още е жив и е сред нас.
Той наплюнчи пръсти и започна да търси нещо из старателно сгънатите тънки листове. В мъждивата светлина редовете индийско писмо приличаха на вълшебни руни, на зловещи заклинания.
Господин Чатерджи прочете няколко реда, за да докаже твърдението си. В писмата се задаваха въпроси за роднини, споменаваха се общи приятели. Посочваха се подробности от спор, проведен преди двайсет години. Към господин Гупта имаше питане и за кратко стихотворение на Дас, хонорарът за което бил платен преди доста години, но което така и не било издадено.
— Чудесно — казах аз. — Но за статията ми е важно да се срещна лично с господин Дас, за да…
— Моля ви — прекъсна ме господин Чатерджи и вдигна ръка. Там, където би трябвало да са очите му, очилата отразяваха двойни пламъци. — Ето това тук вероятно обяснява защо е невъзможно. — Той сгъна една страница, прокашля се и зачете: — „… И така, приятелю мой, всичко се мени, само хората си остават същите. Помня онзи юлски ден през 1969 година. Беше по време на празниците на Шива. В «Таймс» ни съобщаваха, че човекът е оставил следи по Луната. Връщах се от селото на баща ми: място, където и досега, вече пет хилядолетия хората оставят следи в пръстта след впрегнатите волове. В селата, през които минаваше влакът ни, селяните едвам извлачваха от калта тежките каруци. По време на онова шумно и пренаселено пътуване назад към любимия град аз постоянно си мислех колко кух и безсмислен е бил животът ми. Баща ми бе живял дълго и плодотворно. На кремирането му пожелаха да дойдат всички в селото, от брамина до хариджана4. Бях вървял през ниви, които баща ми е напоявал, обработвал и извоювал от капризите на природата много преди да се родя. След погребението оставих братята си и отидох под сянката на голямо фикусово дърво, което баща ми беше посадил като млад. Всичко наоколо свидетелстваше за постигнатото от баща ми. Сякаш самата земя скърбеше за татко. Запитах се: а аз какво съм направил? След половин месец ставам на петдесет и две години и на какво съм посветил живота си? Написал съм някой и друг стих, забавлявал съм колегите си, дразнил съм някои критици. Изплел съм паяжина на заблудата, че уж продължавам традициите на великия Тагор. А после сам съм се оплел в своята паяжина на измамата. Когато пристигнах на гара Ховра, вече бях разбрал колко сухи са животът и изкуството ми. Над трийсет години бях живял в любимия ни град — сърце и сърцевина на Бенгалия, — а в немощното ми изкуство нямаше нищо за същността на града, дори и намек за него. Бях се опитал да предам душата на Бенгалия чрез описания на лишения й от смисъл външен вид, на чуждите нашественици, на най-нечестното й лице. Сякаш се бях опитал да опиша душата на красива интересна жена, като изброявам подробностите от облеклото, което тя е взела назаем. Навремето Ганди е казал: «Човек не може да живее пълноценно, ако не е умрял поне веднъж». Когато на гара Ховра слязох от вагона първа класа, бях проумял повелята в тази велика истина. За да живея — в душата, в изкуството си, — трябваше да се освободя от всичко, което ме е свързвало със стария ми живот. Дадох двата си куфара на първия срещнат просяк, който се приближи. Изненаданият му вид и досега за мен е извор на наслада. Виж, нямам представа какво е направил после със скъпите ми ленени ризи, парижки вратовръзки и многото книги, които бях сложил вътре. Тръгнах по моста Ховра към града — знаех само едно, че съм мъртъв за стария си живот, мъртъв за стария си дом и навици и по принуда мъртъв за хората, които обичах. Само ако влезех в Калкута наново, точно както преди около трийсет и три години като преизпълнен с надежди смутен студент от малко селце, само тогава можех да видя с ясни очи последната си творба. И аз посветих живота си именно на тази творба… на първия си истински опит да разкажа историята на града, който ни храни… От онзи ден преди много години новият ми живот ме е отвеждал на места, за които не бях и чувал в любимия си град, град, за който безразсъдно смятах, че познавам отблизо. Този нов живот ме тласна да търся пътя си сред залутаните, да притежавам само онова, което лишените от всичко са изхвърлили, да се трудя с безработните, да търся мъдрост от безумците в Кързънския парк и добродетелност от проститутките по улица «Шудер»5. Докато вършех всичко това, се видях принуден да призная присъствието на тъмните божества, които държат това място в ръцете си още преди да се родят самите богове. След като открих тях, открих и себе си. Много ви моля, не ме търсете. И да ме издирвате, няма да ме намерите. И да ме намерите, няма да ме познаете. Приятели мои, оставям на вас да изпълните напътствията ми във връзка с тази нова творба. Поемата не е довършена. Предстои да се работи още много по нея. Но времето става все по-малко. Искам вече готовите части да бъдат разпространени възможно най-широко. Откликът на критиците не значи нищо. Авторските права не са важни. Творбата трябва да се издаде. Отговорете по обичайните канали. Дас.“
4
Букв. „божие чедо“, „човек на Хари“, „божи човек“, представител на нисшата каста на неприкосновените. — Б.пр.
5
Улица в Калкута, известна с евтините си хотели и заведения. — Б.пр.