— На дневна светлина всичко изглежда по-добре — отбеляза Амрита.
Закусвахме в откритото кафене на хотела. Виктория дърдореше щастливо от високото детско столче, което любезните сервитьори донесоха. Кафенето беше с изглед към градината във вътрешния двор на хотела. Имаше скеле с работници, които си подвикваха весело.
Пиех чай, отхапвах от препечената филия и четях вестника на английски, издаван в Калкута. В уводната статия се призоваваше за по-съвременен преход. Имаше реклами за сари и мотоциклети. Усмихнато индийско семейство държеше бутилки кока-кола. До него на страницата беше сложена снимка в едър план на труп — разлагащ се, с лице, отворено като спукана автомобилна гума и с изскочили изцъклени очи. Тялото било намерено вчера, четиринайсети юли, четвъртък, в непотърсен метален сандък на железопътна гара Ховра и ако някой знаел нещо за покойника, да позвънял на следователя Говт Рли от Ховраския полицейски участък й да кажел, че се обажда във връзка с дело № 23 от 7. VII. 1977 г., 302–301 Полиц. участък, Калкута (С 3. 39/77).
Сгънах вестника и го оставих на масата.
— Господин Лучак? Добро утро!
Станах и се ръкувах с индиеца на средна възраст, който беше дошъл при нас. Беше нисък, със светла кожа, почти плешив, носеше очила с дебели рогови рамки. Лекият му камгарен костюм му стоеше безупречно, докато се ръкуваше, мъжът почти не стискаше дланта ми.
— Господин Лучак — продължи той, — аз съм Майкъл Ленард Чатерджи. Много се радвам да се запознаем, госпожо Лучак. — Мъжът кимна леко и пое ръката на Амрита. — Искрено съжалявам, че снощи не ви посрещнах на летището. Шофьорът ми съобщи погрешно, че полетът от Бомбай е отменен за днес сутринта.
— Не се притеснявайте — отвърнах аз.
— Наистина е неприятно и негостоприемно да ви оставим да дойдете в града, без да бъдете посрещнати както трябва. Още веднъж извинете. Ние се радваме много, че сте тук.
— Кои „ние“? — попитах аз.
— Заповядайте, седнете — покани го Амрита.
— Благодаря. Какво прелестно дете! Има вашите очи, госпожо Лучак. „Ние“ — това, господин Лучак, е Съюзът на бенгалските писатели. Поддържаме постоянна връзка с господин Мороу и прекрасното му издание и очакваме с нетърпение да ви предоставим последната засега творба на най-добрия бенгалски… не, индийски поет.
— Значи господин Дас е жив?
Чатерджи се усмихна любезно.
— О, със сигурност, господин Лучак. От половин година получаваме много писма от него.
— А виждали ли сте го? — притиснах го аз. — Откъде сте убедени, че това наистина е господин Дас? Защо го е нямало осем години? Кога мога да се срещна с него?
— Всичко с времето си, господин Лучак — отвърна Майкъл Ленард Чатерджи. — Всичко с времето си. Уредих ви първоначална среща с изпълнителния съвет на нашия писателски съюз. Днес в два следобед удобно ли ви е? Или предпочитате да си починете и да разгледате града с госпожа Лучак?
Погледнах Амрита. Вече се бяхме разбрали, че ако нямам нужда от преводач, тя ще остане с Виктория да си почине в хотела.
— Да, удобно е — потвърдих аз.
— Чудесно, чудесно. В един и половина ще ви пратя кола.
Гледахме Майкъл Ленард Чатерджи, докато той излизаше от кафенето. Зад нас работниците по бамбуковото скеле подвикваха щастливо на служителите от хотела, които прекосяваха градината. Виктория заблъска силно по масичката на детското столче и се присъедини към веселието.
От другата страна на улицата, на мръсния площад срещу хотела имаше билборд на Обединената индийска банка. По него нямаше картинки, само черни букви върху бял фон: „Калкута — културната столица на държавата? Нагледен пример за сквернословие?“ Стори ми се странно някой да рекламира така банка.
