Госпожа Байръс и драконът
- Автор: Робъртс Кийт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Госпожа Байръс и драконът». Краткое содержание книги:
Тя потри уморено очи, докато автобусът се изкачваше по високия хълм към дома й. Днес като че ли много сила бе изтекла от нея и се чувстваше пресушена; макар че, разбира се, това се дължеше просто на възрастта. Беше притеснявало преподобния Байръс, Сахиба, с нарастваща сила, докато службата му течеше към края си. Той естествено никога не се бе оплаквал от умора; единственото, което правеше, бе да се напъва още повече. Тя го кореше за това меко; но отговорът му винаги беше един и същ. Взимаше ръката й и я придърпваше към себе си, докато лежеше в дългото тръстиково кресло.
— Господ осигурява работата, Ричиенда — казваше с усмивка. — А на нас е оставил да подсигурим силата.
И тя му се усмихваше в отговор, полагаше нежно ръка на челото му, а вентилаторите се въртяха, мушиците също се въртяха в безкрайната кадифена нощ. Образът се бе запечатал дълбоко в нея; сега беше с нея. Тя не го отхвърляше, по-скоро приветстваше възпоминанията му. Беше успокоение, изпратено от същия Господ, който и да е той.
Автобусът стигна до спирката й; тя слезе и изчака, докато успее да пресече широкото, непрестанно натоварено шосе. Зави зад ъгъла, мина край старото кино, което сега беше супермаркет, и се насочи към къщата си.
Спря, леко намръщена. Обичайно тихата улица беше пълна с шумотевица. Съседите излизаха и се събираха; светлини от кехлибар и синьо бляскаха от покривите на коли. Отраженията главозамаиваха; тъй че тя вдигна ръка да прикрие очите си, с другата още стискаше чантичката с ключовете. Имаше полицаи с радиостанции и папки, други, които носеха живописни оранжеви горни дрехи. Въпросите я объркаха за момент. Да, тя е госпожа Байръс, да, това е къщата й. Как би могла да помогне?
Започна се викане. Кой беше онзи як червенобузест мъж, който така яростно размахваше ръце? Смътно разпозна съседа си; съпругът в семейството, което се беше нанесло в съседство. Но това не беше нейният съсед. Гневът заличава личността; виждала бе подобни бесни лица и преди. Те обкръжаваха колата, в която седеше тя безпомощна; докато юмруци започваха да удрят по покрива и прозорците, Сахиб безплодно се мъчеше да запали двигателя. Те бяха представлявали неговото паство някога, неговите приятели може би; но вече не бяха приятели. Зли духове ги бяха обладали.
Госпожа Байръс поклати глава. Някой очевидно е бил наранен. Детето, пухкавото странно мълчаливо момче. Изгорено с някакъв химикал; някакво отровно вещество, скрито в нейната барака.
Тя отстъпи притеснена; и крясъците се удвоиха. Ето го доказателството, което им трябваше; вината беше изписана на лицето й.
Но тя не притежаваше химикали, не държеше такива изобщо. Някои градински сечива, стари вестници може би; нямаше нищо против да дойдат да видят лично.
Обвиненията не бяха свършили; нито пък щяха, осъзна тя. Гневът на човека беше насочен към света; покривало и оправдание за собствената му неадекватност. Лиъм, синът му, бил видян да се измъква изпод бараката й. Да пълзи и да пищи, а от дрехите му се вдигал дим. Може би щели да спасят зрението му; но само да видела тя лицето му. Бедното му, подуто лице…
Госпожа Байръс кротко отвори предната си врата и тръгна напред, докато останалите вървяха по петите й. Беше виждала предостатъчно обезобразени лица; повечето принадлежаха на трупове. Едно от тях беше на съпруга й.
Ръчните фенерчета бляскаха подозрително в малката барака. Лъчите опипаха тавана, стените и пода. Полицаят дигна капаците от тенекиите, подуши мрачно и се съгласи. Нямаше нищо там.
И все пак не бяха приключили. Нещото трябва да е в къщата. Или пък тя е замесена в станалото. Да, точно това ще е, промъкнала се е вкъщи следобеда, отървала се е от доказателствата. Тя, негърката, е дошла на тази уважавана улица, нарушава живота на местните хора, трови децата им. Да, трови децата им! Той я стисна за рамото и я разтърси. Куршумът удари китката й; единственият изстрел, даден от тълпата, когато колата най-сетне потегли. Нямаше болка тогава; тя се взираше изумено в червената дупка в плътта си. После рукна кръв; и тя посегна методично да намери точките за спиране на кръвотечението.
Изстрелът бе засегнал двамата; килимът беше оцветен под седалката на Сахиб, пръстите му бяха плъзгави, където стискаха волана. Тя каза: