Госпожа Байръс и драконът

Драконът спря отново под живия плет, като погледна за миг нагоре; днес обаче нищо не помръдваше. През ярката бездна на небето летеше самолет, слънцето сияеше на фю-зелажа му, когато той се обърна към летището, отстоящо на няколко километра; но не представляваше интерес. Драконът се плъзна напред, спирайки само да лапне една мокрица, която бръмчеше безцелно около падналите листа.

Достъпът до остатъка от владенията му беше добит през сходна дупка в някога равната линия на оградата. Тук Драконът изведнъж се почувства по-сигурен. Тревата в неподдържаната градина бе израсла висока; под прикритието на нейните спадове и вълни беше скрит от всички, освен от най-бдителните погледи. Основите на старите стени криеха богат набор вкусни насекоми; отгоре будлеите люлееха бяло-пурпурните си кичури цветове. През горещите следобеди се появяваха пеперуди; той обичаше да следи сияйните им полети, като тихо съскаше и посягаше леко, на игра. Понякога, когато насекомите се спускаха към широко разперените глухарчета, той ги нападаше. Никога не пропускаше; но в тях имаше малко месо. Изхвърляше крилцата раздразнен; муцуната му се оцветяваше в пастелния им прашец, светлина в допълнение към собствените му бляскави люспи. По-късно, уморен от играта, се свиваше да поспи в утъпканото си гнездо от трева. Както спеше сега.

Госпожа Байръс не беше сигурна кога точно е осъзнала съществуването на Дракона. В началото той беше сянка; следа, усещане, проблясък в здрача. Едва по-късно, и като на отделни дребни етапи, доби форма и цвят. Макар че все още най-добре го виждаше с ъгълчето на окото си; поглед, който, ако внимаваш много, открива повече от съзнателен, целенасочен оглед. Тъй както съзнанието, унесено от плъзгането на кои, се изплъзва на свой ред към светлината на други светове. Тя се усмихна на това и се качи по стълбите, като го остави на слънчевата му суетня. Беше виждала много странности; видени и накрая приети. Бе съзирала огньове да сияят там, където не може да има огън, огньове, които горят сребърни срещу високия сняг; беше виждала тул-па, съществото на съзнанието, да се плъзга мистериозно през една след друга странни стаи. Докато жреците пееха, мантрите се удължаваха; деликатни линии от тебешир и пясък, растящи с часове, със седмици, в чест на Бог, който е бил, но и не е бил. В сравнение с това Драконът повече или по-малко не беше нищо особено необикновено; не и в действителната схема на нещата. Той идваше от Отвъдния свят, където действителността и приказката се сливат, чуждо място навярно за всички праволинейно мислещи хора. Беше едно цяло с ягуарите и пумите, които плашат градските жители и цъфват във вестниците само за да изчезнат прсле; черните кучета, родени от светкавиците, които са тероризирали хората в отминалите времена. Техните собствени страхове, сдобили се с форма и плът, идват да отбележат недоволството си на масивните дъбови врати на черквите, да оставят белези, видими за целия свят. Макар че в Дракона нямаше нищо страшно; не и ако той се беше явил всъщност от собственото й съзнание.