Госпожа Байръс и драконът

Закъснял бе за първата си обиколка. Макар че е съмнително това понятие да имаше някакъв смисъл за него. По-скоро му беше навик; а в навика се крие сигурността. Той подуши внимателно през вратата, като се спря предпазливо; но фонтанът все тъй пръскаше струи, плочите лежаха тихо в ранната утринна светлина. Отвъд градината къщата се издигаше висока, в едуардиански стил и масивна. Задната й стена беше измазана, макар че с годините мазилката бе започнала да се пука и бели. Госпожа Байръс бе поръчала да я пребоядисат в бляскаво бяло; контрастът с терасите от двете страни беше остър. От пътя отзад се носеше равномерният шум на трафика; но той беше приглушен, едва доловим за наострените сетива на Дракона.

Езикът му се плъзна напред между челюстите, вкусвайки очевидно утринния въздух. Той забърза напред, както винаги с пъргаво стрелкане в бързи диагонални подскоци. От едната страна стената беше покрита с дървени решетки; пълзящи растения скриваха от поглед градината и езерце-то. От другата страна бариерата беше по-ниска; но собствеността от известно време насам се продаваше. Къщата стоеше тиха, леко западаща може би, събирайки ежечасната си печалба; печалба, която привличаше със самото си съществуване тук, тъй близо до града.

До кухненската канавка някакво движение привлече вниманието на Дракона. Той посегна натам, но насекомото вече се бе пъхнало в една пукнатина. Потърси го, душейки; беше изчезнало вече. Обърна се да претърси най-близкия район. Ръбът, където канавката опираше до пътеката, беше ограден с плочки в тъмно, бляскаво синьо, всяка поставена изправена в земята. Тяхната редица беше крива; върховете им бяха украсени с вълнисти зъбци. Драконът сдъвка малкия охлюв, залепил се за една от тях, и забърза нататък.

Зад бараката, зад ревена и малката зеленчукова леха имаше ограда от разклатени кестенови колци, изгнили тук и там и живописно нашарени с гъби. Той си проправи път през една от отворените помежду им дупки и спря, вдигнал лапа. Близо до оградата растяха останки от стар чворест жив плет. Корените му бяха сплетени и омотани; облачета малки зелени листа стърчаха нагоре, образувайки надвиснала корона. Тук се срещаха най-големите от всички червеи, внезапно и неочаквано изскачаха от покривалото влажен хумус; и точно тук веднъж беше срещнал котка. Животното се изплаши в началото, сякаш неспособно да повярва на очите си, после се приближи сковано, с настръхнала козина. Заплаха клокочеше дълбоко в гърлото му; и Драконът отстъпи, като изплющя с опашка. Последва водопад от лапи, къс кичур бяло и черно и котката избяга с писък, мятайки се върху покрива на бараката с огромен грескав скок. Стоя там, взирайки се, повече от час; от време на време потриваше муцуната си с лапа. Козината на челюстта беше оскубана, мустаците — скъсени от тази страна и навити в краищата. Оттогава, щом мернеше зелено-злат-ното, бързо се обръщаше, взирайки се в пространството със съсредоточеност, присъща само на обезпокоените котки. В света на котараците Драконите бяха престанали да съществуват; те бяха фрагменти очевидно от нечие друго въображение.