Госпожа Байръс и драконът
- Автор: Робъртс Кийт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Госпожа Байръс и драконът». Краткое содержание книги:
— Гладна съм — каза обвинително. Жената угаси цигарата си.
— Добре — въздъхна уморено. — Добре, мирясай. Идвам…
Драконът имаше проблем; проблем от най-лошия вид.
Беше започнало съвсем невинно; невинно поне от негова страна. Хората от съседния двор бяха придобили — или пък им беше дадено — кученце; четиримесечна овчарка, с лапи като големи меки гъби и пухкава, лъскава козина в черно и оранжево. Бащата на Лиъм, як червенобузест мъж, от когото Драконът толкова се страхуваше, се бе хванал на работа и бе забил голям кол в твърдата земя до кухненската врата. Към него я вързаха, без никакво подобие на колиба. Колибите струват заработени с пот пари; освен това кучето трябваше да расте яко. За кучетата е задължително да стават сурови и умни; и процесът започва незабавно. Тя I шака известно време, смесвайки скимтенето с обнадежде-ии джафкания; но в крайна сметка като че ли свикна с мястото си. Намести се, с нос върху лапите, и се зае да наблюдава кухненската врата на метър от нея. Ето я, отвори се и излезе малко момченце. Беше пълничко и рошавко, вървеше с препъваща се, несигурна походка. Опашката на кученцето започна да удря по земята; но детето не направи нищо в отговор. Тръгна с безизразно лице; след малко се отдалечи. Когато се върна, носеше заострена пръчка. Остана на разстояние и я заби в муцуната на овчарката. Тя се изви, въртейки глава, ограничавана от късата верига. Пръчката пропусна със сантиметри. Лиъм удари отново, като се прицели в очите. Започна да гъргори.
Драконът беше привлечен от шумния израз на страдание. Изостави храненето, проправи си път под живия плет. Известно време не беше в състояние да намери източника на притеснение; стара барака, построена главно от картон, препречваше пътя му. Най-грозният предмет в градината, това беше и единственото нещо, на което позволиха да остане. Принуди се да мине по-напред, отколкото бе приемливо, по откритото пространство. Накрая намери ограничена сигурност в купчина стари щайги; част от боклука, който новодошлите бяха донесли с тях. Дойде навреме да види кученцето, уморено от смъртоносната игра, да бута нежно малкото момченце с глава. Лиъм падна шумно на дупенцето си и започна да вие.
Вратата на къщата се отвори. В ръката си слабата жена стискаше старомодна тупалка. Размаха я, стиснала устни в тънка линия; кученцето започна да пищи.
Драконът остана слисан, вцепенен. Имаше момент може би, когато беше объркан; но сигналите за болка не могат да се сбъркат. Той примигна и изсъска, драскайки с лапи, но отново инстинктите му се сблъскваха. Част от него искаше навярно да помогне на страдалеца; но преобладаващата му нужда беше да остане скрит, настрани от всички други погледи, освен този на госпожа Байръс. Тя със сигурност никога не би позволила такива работи; но госпожа Байръс не беше вкъщи. Това добавяше към безпомощността му; той танцуваше на място, в агонията на нерешителността.
Побоят като че ли продължи векове. Когато приключи, овчарката се изтегли, колкото веригата й позволяваше, по-назад и се просна там. Последно проклятие; после вратата на къщата се хлопна шумно. Драконът се приведе и преглътна; и светлината над него помръкна. Той вдигна глава, примигна. Беше останал прекалено дълго. Лиъм се бе навел над него. Очите му сияеха; а в ръка държеше заострената пръчка.
Драконът избяга, бърз като пламък; надолу по пътеката, във и през живия плет. Пъхна се под бараката, прокопа си път колкото се можеше по-навътре в мрака. Изсъска отново и се разтрепери, драскаше с лапи земята; а пред него светлината отново помръкна. Момчето все още стискаше оръжието си; и движенията му сега, когато интересът му беше съсредоточен, бяха по-целенасочени. Легна с тихо из-пъшкване и започна да си проправя път в тясната цепнатина. Пръчката се клатеше, идвайки все по-наблизо.
Драконът си пое дълбоко дъх още веднъж. Беше в капан; сърчицето му, както тупаше, би могло да изхвръкне от телцето му. Пръчката посегна; и страхът у него се взриви в огромен изблик на светлина и горещина. Светлината беше почти заслепяваща в затвореното пространство.
Госпожа Байръс се забави в болницата. Не беше един от обичайните й дни за посещения; обаждане по обед бе изисквало вниманието й и тя остана, като тихо напредваше от палата в палата и помагаше да бъдат успокоени и настанени новите пациенти. Говореше им на майчиния им език или поне приблизително на него. Хинди, какъвто го бе научила на майчиния си скут, пущу, който бе изучавала при обстоятелства, често притеснителни и странни; но имаше бегли познания и за много други диалекти. Тя познаваше тези хора, разбираше гордостта и страховете им; след трудното начало беше станала истинска опора, извор на сила за пациентите и персонала. Макар че подобно определение никога не би й хрумнало. Главният ординатор, самият той отруден англо-индиец, осъзнаваше стойността й; а думите му имаха тежест. Той беше и онзи, който я защитаваше, със сигурност, когато администрацията подпитваше за неофициалното й присъствие; но това тя също не знаеше. Голямото място се нуждаеше от нея, трябваха му много като нея, но рядко се намираха такива.