Госпожа Байръс и драконът
- Автор: Робъртс Кийт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Госпожа Байръс и драконът». Краткое содержание книги:
Госпожа Байръс затвори книгата и я остави настрани. Мадам Дейвид-Нийл бе разбирала донякъде; поне толкова вероятно, колкото изобщо човек би могъл. Тя отметна глава назад и се облегна върху тъмния плюш на креслото. С времето светлината от високите прозорци пред нея взе да се разсейва. Съзнанието й се рееше сред десет хиляди поля на Буда.
Имаше много предположения в началото, когато се засели на улицата; висока самотна жена, тъй мрачна и сурово облечена, копата й металносива коса винаги тъй спретнато фризирана, придържана здраво на място от големи гребени. Тя е стара, много стара, казваха някои, но огромните й очи бяха блестящи и ясни, с цвят, който не се описва с лекота, кожата по широките й високи скули беше гладка. Навярно я смятаха за богата. Съседите бяха решили така, като следяха внимателно внасяните мебели; масивни, не модерни и черни. Съпруга на плантатор, на комисар; или още по-висша класа, казваха някои и кимаха знаещо. Други огласяха мрачните си разсъждения. Англия, казваха, била за англичаните; Британия — за бритите; черните земи — за черните хора, белите земи — за белите. Тези обаче бяха от злопаметните; когато я пресрещаха на улицата по пътя й към магазините, откриваха, че не могат да понесат спокойно погледа й. Лицето й беше благородно и спокойно; но тя гледаше в теб, през теб по начин, който бе притеснителен. Те повтаряха подозренията на жените си; тръшваха входните си врати; настаняваха се, облекчени, за вечерите и телевизията си.
Може би госпожа Байръс чуваше слуховете, може би не. Тъй или иначе това нямаше значение. Не беше богата; малкото спестено от цял живот тиха служба, пенсия от правителството, което накрая бе признало ценността й, но това беше всичко. Да върне принадлежностите си обратно — вещи, събирани толкова много години, бе изтощило неголемите й ресурси; но беше в съответствие с желанията на Сахиб. Неизказани може би, но при все това ясно усетени. Що се отнася до останалото, някога, навремето, бе имало гняв, но това беше в едно минало, твърде далечно дори за да си го припомня. Тогава, разбира се, очите й бяха светили, бузите й бяха почервенявали, но и това беше твърде, твърде отдавна. Тя бе видяла много човешки слабости оттогава насам; нейни собствени и тези на другите.
Отпусна се по-дълбоко в креслото, в кабинета, който бе изградила за себе си и където, обкръжена от познати неща, се чувстваше най у дома. Тук бяха квадратните тъмни до-лапи с техните орнаментирани, навремето позлатени дръжки, големият бюфет с огледален гръб, застанал на множество малки крачета; етажерките с черните им гравирани горници, майсторени с такава жестока грижа. Бронзови подноси сияеха меко от стените; Хануман, маймуната бог, се пъчеше над огнището, сгазил дребните си врагове. Свещената кобра простираше седемте си качулки; докато в алкова стояха стари кафеници с крушовидни тумбаци и дълги извити шии. Всички те не представляваха ценност, тя си го знаеше, но не би се разделила доброволно с тях. Те говореха за друг живот, друга земя, и двете изчезнали в миналото. Някъде обаче перките на вентилаторите все още шушнеха, звукът им се смесваше с шумоленето на дърветата в градината; слънцето гореше през процепите на боядисаните в бяло щори. Госпожа Байръс се усмихна леко на себе си. Когато поставяха детето Буца под розовото ябълково дърво, сянката му ставаше неподвижна; това бяха Земята и космосът, който се върти около нея. Сенките може би оставаха неподвижни и в паметта.
Тя поклати глава със затворени очи. Имало бе хубави мигове в онези далечни дни; когато беше млада, преди да познае болката. Те сияеха в съзнанието като лъснатите болнични палати, в които се бе озовала, униформите на младиге мъже, които отдаваха чест в тяхното червено, синьо и златно. Макар че беше трудно, предположи тя, да вижда нещата в истинската им светлина; трудно поне за човек, наскоро дошъл от дома и тъй нетърпелив. Майка й й нашепваше предупреждения, намеци, подсказвания; спомни си внезапния гняв, с който дрънчеше с кухненските съдове, удара, оттекнал в купата, която държеше в скута си. Тя, която по принцип беше толкова мека.
— Никога не се усмихвай пред тях — беше казала веднъж горчиво. — Никога не им показвай зъбите си. Иначе биха могли да узнаят…
Всичко това изглеждаше безсмислено в ярката обстановка, в яркия нов живот, смътно като детински страхове. Макар че детските страхове често са достатъчно остри; сен-ко-зверовете имат зъби и нокти, и очи. Те съществуват, разбира се, и имат своето битие; но техните царства лежат отвъд стаите на спалнята.