Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
Аз самият вече не мога да търся съкровището. Твърде късно е. И да искам, не мога. Животът ми е към края си. Затова го завещавам на манастира. Нека братята организират експедиция, да го използуват за благото на ближните, както го бе предназначил някога капитанът. За благодеяния на сираци и бедни.
Оставям и собственоръчно начертана от мен карта, сочеща пътя към пещерата.
Братя, заклевам ви! Нека съкровището на Либерталия отиде за богоугодни цели! За бога и свободата!
Господи, помилуй стария грешник!
Амин!“
Толкова! Просто и ясно! Ала монасите, види се, не бяха повярвали на Лудия брат, на още по-лудите му брътвежи. За благородни пирати, за птици колкото два щрауса един връз друг, за костенурки, върху които яздят шест души, за неми бели диваци, за по-ниски от метър пигмеи, за дърво човекоядец… Захвърлили бяха и завещанието, и картата му при непотребните книжа, за щастие случайно неизгорени.
Случайно! За късмет на отец Доминик!…
Изведнъж грозен писък процепи нощта. Мисионерът трепна, ала бързо се овладя. Защото зърна двата разпалени въглена в тъмнината — очите на лемур вари. Друг не можеше да бъде, само вари. Стори му се, че видя и увисналата му рунтава опашка. Безобидна животинка, за малгашите — свещена. Заради страховитите й крясъци, повече заради навика й сутрин да се припича на слънце в молитвена поза като малък космат поклонник на слънцето.
Носачите изпаднаха в паника. Струпани край него, те заговориха вкупом, трескаво възбудени.
— Какво пък толкова е станало! — опита се да ги успокои мисионерът. — Един вари, прост лемур, все едно котка…
Малгашите тозчас го прекъснаха хорово:
— Не! Не е вари!
Рамасу опита да му обясни с треперещ глас:
— Да се връщаме, отче! Третретретре предупреждава, третретретре не позволява по-нагоре!
— За какъв третретретре бълнувате! — сопна му се отец Доминик. — Не видяхте ли, прост вари!
— Вари е горе, на дървото. А долу, на земята, беше третретретре. И заплашваше…
— Нищо не съм чул, никаква заплаха!
— Той заплашва безшумно. Цвърчи като прилеп. Отче, молим ти се, нека да се връщаме! Няма какво да дирим нагоре. Все това е, все джунгла…
Да се връща! Мисионерът настръхна. Почти достигнал целта, и да се връща. Какво си въобразяват те? Заради дивашките им суеверия…
И той бе чувал за третретретре, че кой на Мадагаскар не е слушал за него, героя на толкова малгашки предания? Митично същество — нито човек, нито маймуна, нито зъл дух. Плашило за децата.
— Я елате на себе си, чада мои! — опита да ги придума той. — Няма зли духове, няма третретретре! Пък и да има. Нали истинският бог е с нас? Пред него отстъпва всяка нечестива сила.
Той се прекръсти, благослови с кръстен знак и спътниците си:
— Повече ни дума за връщане! Сега лягайте, че утре ни чака дълъг път. Тръгнали сте с мен, без мен няма да си отидете! Хайде спете! Аз ще бдя.
Рамасу се изправи.
— Не, отче! Ти си по-умен от нас. Ти трябва да се наспиш. Ще бъда на пост аз.
Всички налягаха на земята край огъня. Мисионерът се нагласи отново в хамака. И скоро дрямката го обори…
Когато се събуди, вече на развиделяване, и слезе от хамака, край угасналото огнище нямаше никакъв носач.
Ужасени от страшното суеверие, малгашите го бяха изоставили в дивата гора сам, на десетки километри от всякакво човешко жилище.
Кръвно братство
Ботаникът Иван Стамов предпочиташе да кръстосва горите без придружители. Да спира където поиска, да наблюдава колкото иска. Беше достатъчно силен и нямаше нужда от носачи за малкия си багаж — спален чувал, дълга мушама (най-важната дреха в този дъждовен край), походна аптечка, торба с консерви. Смяташе се за съвсем непридирчив, някакъв съвременен Диоген. Почти щастлив — ако е вярно, че щастие значи живот без нужди. И както Диоген някога захвърлил канчето си, след като видял едно момче да пие с шепи вода, така и той се бе отказал от термоса си при вида на шуртящите наоколо планински ручеи.
Помъчил се бе да смести в раницата най-необходимите му уреди: осцилограф, лупа, пинсети, скалпел. И на първо място, кожения дневник, прибран в найлонов плик, в който записваше наблюденията си. А поради липса на повече място в раницата, бе наредил черните шишенца с хлороформ в нарочно ушитите джобчета от вътрешната страна на ризата си.
Наоколо властвуваше гората — жива и душна, пренаситена със зеленина и непрестанна глъчка. Войнствена, настъпателна, поглъщаща всяка човешка просека в шумнатите си пипала. Навяваща странна сънливост и опиянение.
През редките пролуки в изумрудения листен склоп, през зелените каньони, в които се провираха реките, се провиждаха в далечината като мираж небесносините планини. А край него се надигаше гората. В някакво хлорофилно изстъпление. Палми, дървовидни папрати, диви пъпеши и сливи, бамбуци, абаносови дървета, смокини, фикуси, сагови, кипариси, казаурини, пандануси — стотици, хиляди видове, сякаш сраснали в едно неукротимо и безсмъртно чудовище. И всичко това омотано, овързано в замайващата мрежа на лианите, обсипани с орхидеи като пъстроцветни фойерверки.