Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
— Какво правиш сега?
— Нищо! — наведе глава Ратулу. — Обичаят иска да извърша две неща, за да ме уважават хората пак. Първо — да пренеса костите на баща си. А за това трябват много, много франкове…
Стамов често се поддаваше на поривите си. Така и сега.
— За това не се грижи! Ще намерим пари да го сторим!
Не беше богаташ. Парите му бяха отпуснати за работата, за научната му екипировка, впрочем съвсем недостатъчна при разширените цели, които си бе поставил. И все пак беше в състояние да отдели някой и друг франк да помогне на младежа.
— Да смятаме това за решено! — повтори той. — А второто?
— Второто… Да намеря майка си, жива или мъртва, и да я доведа. Или нея самата, или останките й.
Българинът беше подочул нещо относно нейната участ.
— Тя е изчезнала безследно, нали?
— Безследно! — малгашът сви устни. — Не безследно. По-лошо от това.
— Какво именно?
Ратулу помълча малко, преди да отговори:
— Ти си вазаха, не го проумяваш. Не го вярваш. Затова нямаш право да го знаеш. Какво търсиш из земята на малгашите? Из най-дивите пущинаци?
Стамов не се обиди от недоверието на другаря си. Свикнал бе с подозрителността на местните хора към чужденците. Не се и съмняваше относно основанията им за това. След всичко, което бяха изпитали от араби и пирати — древни и съвременни.
Затова отвърна колебливо. Дали един неук туземец можеше да проумее интересите на изследователя?
— Проучвам растенията хищници. Наблюдавам как ловят плячката си, как я смилат. Ще ми се да разбера как познават кое е за ядене.
И се сети:
— А ти, Ратулу, виждал ли си по-едри непентеси от тези тук? Или други растения, които хващат животни?
Питал бе мнозина, защо да не запита и него.
— Има ли дърво човекоядец?
Толкова много бе слушал за него. Всяка книжка за Мадагаскар започва и свършва с тая зловеща загадка. Едни признават съществуването й, други направо я осмиват. Пастор Карл Лихе в края на миналия век дал най-изчерпателното описание на зеленото чудовище. Според него то приличало на огромен ананас, голям колкото слон. Имало осем листа с нокти, в основата на които се отделял опияняващ сок. А на върха — шест пръта, които се извивали със свистене като камшици. Из околните пещери живеело племе от джуджета мкодо. Те нямали друга религия, обожавали само това дърво, на което принасяли в жертва пленниците си.
Подобно нещо твърди и Осборн, който обяснява невъзможността за проверка на легендата с нежеланието на туземците да приказват за нея, тъй като била свързана с някакви техни кървави ритуали.
Малгашът запита тихо:
— Толкова ли е важно?
— За мен много — отвърна българинът. Изключително важно!
Ратулу прехапа устни.
— И все пак не мога! Нямам право да кажа! Това е фади!
Стамов не настоя повече. „Фади“ на малгашки — това е полинезийското „табу“, мистична забрана, спазвана по-строго от най-строгите европейски писани закони.
Внезапно Ратулу скочи подир шмугналия се под храста мадагаскарски лалугер. Не успя да го настигне. Спъна се в нещо, затъркаля се по земята.
Притичал начаса, Стамов видя как огромна боа с блестящи зеленикави люспи и тъмни ромбовидни петна по гърба го бе оплела в мощните си възли.
Мадагаскарската боа, макар понякога да превишава три метра, се смята за безобидно същество, обикновено кротко и неагресивно. Но не и сега. В едрия мъх лежаха десетина малки змии. Явно наскоро родените й деца. Сметнала го за нападател на рожбите й, тя се бе хвърлила да ги защити. А нейната сила е огромна. Човекът, обхванат в тия стоманени възли, не можеше и да вика. От устата му излизаше само някакво задавено хъркане.
За по-малко от секунда естественикът съобрази как да постъпи. Би могъл да се върне за някакво оръжие. Но не искаше да убива без нужда.
Отпуши едно шишенце с хлороформ и го изля върху носната си кърпа. После притисна с нея ноздрите на змията. Дозата, доста голяма, мигновено оказа въздействието си. Могъщите люспести навивки изгубиха твърдината си, тялото бавно се отпусна.
Дълго след това Ратулу не можеше да дойде на себе си, полузадушен, зашеметен от неочакваното нападение, пък и замаян от наркозата.
Когато най-сетне се опомни, той продума тихо:
— Този, който е спасил живота ти, е повече от брат. Искаш ли да станем кръвни братя? Аз да ти бъда не слуга, а брат. Защото слугата винаги може да те изостави, братът — никога. Да те следвам в гората, да ти помагам — пък може и аз някога да ти се отплатя така.
Стамов отдавна изпитваше благоразположение спрямо добродушния и честен момък, но този път склони за това повече от любопитство:
— Да станем!
Момъкът се усмихна, едва сега поразколебан: