Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
„Без да спираме, задъхани от изтощение, напуснахме развалините и поехме нагоре покрай разпенения поток.
Решили бяхме да закопаем плячката си някъде наблизо, след което веднага да се върнем при победителите. Ала не ни провървя. Някой ни бе проследил. Често забелязвахме из гората сенки, които ни дебнеха. Допускахме, че са нашите малгаши. Чак сега си давам сметка — това са били другите, ония, тайнствените пигмеи. Те нарочно са ни плашили, подкарвали са ни като безволни добичета към капана, който са ни готвили.
И ние отново нарамвахме товара. Нагоре, все по-нагоре в планината!
Тъй ден, два, три…
Тогава видяхме първото чудо. Гол мъж, възседнал огромна костенурка, върху чиято коруба можеха да се сместят още пет души. Щом ни видя, той побягна с див рев. Както бяхме прегладнели, изядохме до костица костенурката му.
После налетяхме на второ чудо. Ненапразно наричат Мадагаскар «Острова на чудесата». Друг белокож дивак водеше вързана за врата огромна птица, подобна на щраус, но висока колкото два щрауса един над друг.
— Воронсатрана! — Промълви някой. — «Птица, която никой никога не е видял», тъй звучи преводът на малгашкото й име.
Тоя път побягнахме назад. Защото с крака си, сякаш стъбло на кокосова палма, тя можеше да прати на оня свят всекиго от нас.
На третия ден достигнахме клисурата. На малка камениста площадка под отвесна скала, нацепена от пукнатини, растеше някакво дърво — такова, каквото не бях виждал през живота си. Чудновато, заплашително, подобно на огромна агава.
И ни помен от преследвачите ни! Тихо и спокойно. Такава измамна, коварна тишина…“
Отец Доминик също се ослуша. Не се чуваше никакъв шум. И носачите бяха притихнали. Хранеха се на пресекулки, като се озъртаха уплашено.
Мисионерът отново се пренесе в онова далечно време преди два века, когато брат Франциск е минавал по същия път.
„Вече се смрачаваше. Затова решихме да нощуваме там. Някакво предчувствие ли имах, или бях по-страхлив от другите — тъй се случи, че аз пръв забелязах. И се прикрих зад едно дърво. Дъното на отвесната скала, тъкмо зад чудноватото дърво, се пропука. Огромен каменен блок се извъртя и откри входа към някакво подземие, от което наизлязоха с непознат за ухото ми писък пълчища дребни космати човечета, въоръжени с копия. Стъмнило се бе съвсем, та не успях да ги разгледам добре. Сякаш не хора, а изпуснати от ада демони. Безмълвни черни сенки, високи не повече от метър и пъргави като невестулки. Докато се усетя, разбрах, че другарите ми са навързани като животни за клане.
Хукнах назад. Ала не за дълго. Бях преуморен. Затова се изкатерих на едно дърво, там да си отдъхна. И след като се убедя, че не ме преследват, да продължа пътя си. Повярвах, че са ме забравили. Вече щях да сляза, когато видях как от черния отвор отново излезе тълпата от джуджета, повела един от другарите ми. В тъмнината не успях да го разпозная. Дребните пазачи, които едва достигаха до пояса му, го изтикаха напред и го блъснаха върху странното дърво. И ужас! Като чудовищен вълчи капан всичките му листа се хлопнаха шумно към израслото в средата цветоносно стъбло. Другарят ми изчезна сред тях.
Дървото човекоядец! Отдавна бях слушал за него, ала все не вярвах, че съществува.
Не издържах повече. Свлякох се от клона и хукнах през гората. А все ми се струваше, че всеки миг могат да ме догонят свирепите пигмейски орди.
Бягах като луд. Най-сетне се довлякох до Либерталия. Но каква Либерталия? Купища въглени. Потърсих и своя дом. Полуобгорял. А вътре Илаворефи съсечена.
Часове плаках над трупа й. Заслепен от алчността, я бях забравил. Кой ли я бе убил? Някой от съгражданите ми, научил за предателството ми? За отмъщение. Или малгашите, досетили се накъде съм изчезнал? Но каквото и да беше — аз бях виновен. Аз убих Илаворефи, която толкова обичах!
По-късно, когато един кораб пусна котва в пристанището, научих, че капитан Мисон се бил върнал тук преди мен и като видял какво го е сполетяло, отплавал към Америка. По-далеч от това, за което бе мечтал, без да го достигне. В Мозамбикския пролив го настигнала буря и потопила кораба му.
Тъй злочест беше краят на благородния пират Мисон.
А мен угризенията ме мъчеха денем, душаха ме, нощем кошмарите не ми даваха покой. Бях единственият оцелял, който знаеше къде е скрито съкровището на пиратската република. Но нямах сила да го потърся. Нямах и воля за това. Не само от страх пред джуджетата, не само заради измяната ми — и с мен, и без мен малгашите щяха да сринат Либерталия. Главно заради двете убийства: на мадам Мисон и на Илаворефи. Ей затова постъпих в Светата обител. В пост и молитва, в денонощни бдения дано изпрося опрощение от Всеблагия.