Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
И животни, животни! Малки и големи, шумни и потайни. Крякащи папагали и виещи се във висините ястреби — най-едрите пернати хищници на острова. И черният кос дронго с опашка на лястовица, ненадминат присмехулник и подражател на чуждите песни. И стрелкащи се като зелени светкавици, подобни на американските колибри. Редом с тях, много по-големи, пърхаха в душния въздух пеперуди, съвсем безлично оцветени или напъстрени по-разкошно от най-разкошните цветя. Ето големия син оризабус, ето най-голямата пеперуда на света ксантопан, по-внушителна и от соколите, ето ненадминатата красавица урания. От дърво на дърво прелитаха на ята скакалци. По клоните подскачаха шарени дървесни жабки и сцинкове, в осемметрови скокове профучаваха черни лемури, подплашени я от боа, я от ястреб. Промъкваше се неуловимо бавно към жертвата си едър хамелеон — сякаш не влечуго, а хибрид от охлюв и динозавър. Мадагаскарска мангуста бягаше да изяде на спокойствие захапаната за врата змия червейница. Из топчестото си гнездо, изплетено от лист на равенала, надзърташе разтревожен лемур ай-ай, без да знае, че е неприкосновен за малгашите.
Между храстите пробяга лемур ката, вирнал напета опашка. И като зърна човека, от изненада подскочи нагоре почти три метра. После изчезна мигновено. Ала друг негов събрат, по-хладнокръвен, вече свикнал с присъствието на мълчаливия наблюдател, ядеше бавно и съсредоточено диви смокини, като внимаваше подобно на изискан посетител в английски клуб да не се изцапа с тях.
Мяркаха се миши лемури, лемури вари и много други. А навярно в дупките си или спотаени в шумата, нощните им братовчеди изчакваха смрачаването.
Мадагаскар е родината на полумаймуните, това всеки знае. Оттук навярно са се пръснали по останалия свят. А как ли точно е станало това?
Иван Стамов нямаше време да се удивлява на кипящия край него живот. Очите му не мръдваха, приковани в екрана на портативния осцилограф, който бе прикачил към главната жилка на огромната каничка на непентеса. Следеше напрегнат ритъма на растителните биотокове, подобен на енцефалограма при висше животно.
Главно заради това бе дошъл тук, в естествени условия да проучи дразнимостта при насекомоядните растения, за които с основание се предполага, че притежават най-развитите сетива сред растенията. Смяташе, че е намерил тема, каквато му допада.
Опитите в оранжерията на института не му изглеждаха особено надеждни. Това е все едно да се правят етологични наблюдения в зоопарка, извън обичайната среда на животните. Не дават безспорни доказателства и проучванията върху българските насекомоядни. Росянката и петлюгата са много дребни и не особено подходящи за неговите прецизни изследвания.
Щастието тоя път му се бе усмихнало. От дете се смяташе без късмет, макар да беше убеден, че всъщност късметът, или съдбата, както го наричат другите — това е генетичният апарат на всеки индивид, предопределил темперамента и всички качества, от които зависи бъдещето му. Всеки носи в себе си своето генетично предопределение, наричано в обикновения език съдба.
Повечето хора на тоя свят са убедени, че нямат късмет.
Как да намериш вярното решение, което е само едно, а неверните хиляди? Винаги е по-голяма вероятността да улучиш невярното. И да се сметнеш за неудачник. И цял живот да таиш в душата си горчилката от засегнатото честолюбие, някаква болезнена, неизлечима неудовлетвореност.
Стамов отдавна готвеше дисертацията си. С любов, с добросъвестност, на каквато той беше способен.
Смяташе, че е намерил тема, каквато му допада, и то тема, ако не изключително оригинална, то поне не от най-изтърканите — „Проводници на дразнимостта у растенията.“
А зад това суховато заглавие се криеше цял океан от мисли, идеи, догадки, нови и нови въпроси — по-увлекателен, по-интересен от най-интересния приключенски роман. Изпълнен с очарование, с несравнима романтика. Събрал в себе си, слял в една сплав необузданото въображение с педантичната пресметливост на математиката.
Но за беда при защитата на дисертацията се установи, че същият проблем вече е проучван от един унгарски биолог. И публикуван — с експериментите и заключенията на Стамов, който дори не бе и чувал за такъв труд. И то на унгарски.