Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
Цяла година, сякаш цяла вечност, бе издържал в тоя пущинак в привидно благочестие, за да отхвърли от себе си всяко подозрение, да спечели доверието на туземците, от които зависеше успехът му. Цяла година бе проучвал околностите, близки и далечни, за да провери достоверността на картата.
Вече нямаше съмнение — старият разкаян пират не лъжеше. Макар и след толкова години, означената местност не се бе променила особено. Досега мисионерът бе следвал безпогрешно показания път. Бе открил всички поменати в пергамента ориентири: и неповторимите извивки на речните меандри, и подобната на лъвска глава скала, покрай която минаха тая заран, и мярналата се през една пролука в гората двугърба седловина на вече съвсем близката планина.
Там, в подножието на върха, го очакваше съкровището му! Сърцето му неволно се сви — ами ако някой вече го е преварил?
Успокояваше го само това, че единствен бившият пират, впоследствие брат Франциск, или както го описваха в манастирските архиви „Лудия брат“, беше оцелял след заравянето на съкровището. А на начертаната от него карта никой не бе обърнал внимание, считайки я за една от налудничавите идеи на умопобъркания. Пък и неговата писмена изповед, която повече приличаше на мъчителен кошмар, отколкото на истински спомен. Почти нечетлива от задрасквания и правописни грешки.
Отец Доминик я помнеше, кажи-речи, наизуст:
„Прости, господи! Смили се над мен, грешния Франциск, заради страшните ми грехове! Слаб бях, господи, не устоях срещу лукавствата на Сатанаила, продадох му се. От алчност — тая уловка на Велзевула, с която води към погибел човешкия род, която погуби и мен самия. И вече не мога да намеря покой.“
Какво ли бе подбудило наскоро подстригания монах Доминик да се завре сред прахоляка на най-старите ръкописи в манастира? Навярно безделието. Не и бог. Защото бог не би посочил това богатство тъкмо на тогова, който не вярваше в него, който бе наметнал расото само за да се отърве от затвора. Не вярваше отец Доминик и в Сатаната. Не той го бе отвел при стария оръфан пергамент.
Отначало го прочете от просто любопитство. Като приключенски роман. Монасите не се преуморяват особено. И го захвърли сред другите вехтории. Но се сепна. Ами ако е истина? Чел бе някаква книга за пиратството, в която се описваха подвизите на безброй „джентълмени на сполуката“, намирали приют и закрила на гостоприемния мадагаскарски бряг. И Мей, и Фарел, и Уйек, и щастливецът Евери, и злощастникът Кид. И царят на Мадагаскар Джон Плантен с неговата романтична любов, станала повод за своеобразна Троянска война.
Брат Франциск продължаваше повествованието:
„Когато благочестивият пират Мисон превзе на абордаж кораба ни, той освободи всички роби, а капитана и помощниците му пусна с лодка в морето. После ограби трюма и каютите до зрънце и след като откара робите до брега, опожари кораба.
Част от екипажа остана на сушата, но друга част, с нея и аз, предпочетохме да преминем към неговата команда. Под неговия флаг, на който пишеше: «За бога и свободата.» А преди това той произнесе кратко слово. Каза, че ние вече не сме прости грабители, а граждани на новата държава Либерталия — Свобода, — в която няма лична собственост, където всички са равни, независимо от раса, народност, пол и религия.
Хубаво говореше Мисон и след като го избрахме за президент на новата държава в северния край на остров Мадагаскар край залива Диего Суарес. Още по-сладкодумен беше приятелят му Карачиоли, някогашен монах, а сега негов пръв помощник и заместник.
Бог ми е свидетел, добре се живееше в Либерталия. Никой не питаше бял ли си, негър ли си, или малгаш, вярваш ли в някакъв бог, или не. Мисон изискваше само едно — вярност и честност. Вярност към свободата и честност към другарите. Единствената държава на света — царство на равенството и братството! Дори ругатните и комарът, тъй обичайни сред пиратите, бяха строго забранени.
Всички се оженихме за туземки, кротки и нежни жени. Аз също — нима ще се деля от другите. Бог да прости моята Илаворефи! Малгашите уважават своите съпруги. Според легендата жената е родена от брака на Слънцето — «Окото на деня» — и Луната — «Сиянието на нощта». Като слънчева рожба денем и като лунна сладост нощем изглеждаше моята Илаворефи — утеха и радост след тежкия труд в оризищата или след жестока бран по море. Защото република Либерталия не можеше да процъфтява само от оризарство. Никой не е забогатял от мотика. Мисон продължаваше своите морски набези, ала нападаше и ограбваше само роботърговците, на които вдъхвахме ужас.