Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
Провали се.
Напразно професор Димов, научният му ръководител, който имаше пълно доверие в интелигентността и усърдието му, както и в изключителната му почтеност, опита да го защити, като приведе за убедителност много примери от историята на научните открития.
Едно-единствено можа да направи. За да го отдели от средата му, в която всички го посрещнаха някак хладно, и да позабрави неуспеха, той го препоръча като един от участниците в многогодишната експедиция на ЮНЕСКО за изучаване флората на Мадагаскар.
А там, на острова, когато колегите му си разпределяха работата, Стамов избра за себе си като основна задача наред с общите задължения насекомоядните растения, каквито изобилствуват в това кътче на Земята.
Така в издирване на подходящи обекти, обиколил почти целия остров, той откри две непознати дотогава ендемитни треви, на които все още се чудеше какви наименования да даде. Научи и литературния малгашки език, с който се оправяше задоволително навред, тъй като всички диалекти на Мадагаскар са близки помежду си.
Днес бе насочил вниманието си върху една едра каничка на непентеса. Вече няколко часа следеше измененията на биопотенциалите й, предизвикани от попадналия в нея бръмбар.
При росянката на Витоша личаха ясно центровете на дразнимостта, съсредоточени по жлезистите й ресници. Дразнимост, каквато липсва дори при животните. Тънките й влакънца усещат допира на косъм с тегло десетохилядна от милиграма или присъствието на амониев сулфат в пропорция четири стомилионни от процента. Когато сложеше върху им късче сварено яйце или месо, те веднага го обгръщаха и обливаха със смилателния си сок. А на попаднала песъчинка или друго, което не е годно за храна, въобще не реагираха. Като подтик за физиологичните им функции растенията се нуждаят от няколко кванта светлина. Един градус разлика в температурата е достатъчен за същата цел. Ами способността им да реагират на силите на гравитацията? А чувството за време?
Нима това не са сетива, аналогични на тия у животните: осезание, вкус, обоняние, вестибуларен апарат? Та ако щете и нещо подобно на слух, че и на зрение…
За да щракне капанчето си, венерината мухоловка трябва да усети жертвата с власинките по листата си. Петурата й не е чувствителна. Усеща убождането само по централната си жилка. И Стамов често си задаваше въпроса: всъщност, освен проводник на вода и хранителни вещества не може ли тази жилка да се окаже и проводник на дразнимостта, както нервната система при животните?
Храстът десмодиум отпъжда кацналите насекоми с движения на листата си. Не ги лови за храна като хищните си събратя, само ги гони. А това означава, че ги различава от безвредните дразнители.
Един толкова стар въпрос, може би толкова, колкото човешката история. Имат ли растенията душа?
Първобитните хора, като че ли най-близо до истината, отговарят без колебание: „Имат! Това са душите на мъртъвците, заселили се в растения, животни, реки и планини.“
Ала сериозната наука доскоро отвръщаше твърдо: „Няма! Между растителния и животинския свят съществува непроходима пропаст.“
Нужни бяха опити, опити, опити… Противоречиви, взаимно изключващи се. И в това противоречие, в тая лутаница Стамов търсеше своя път към истината — да се добере до някакви данни, подсказващи наличието на какво да е подобие на нервна система и у растенията, която пренася получената информация от хипотетичните им сетива до още по-хипотетичния им център, който не рискуваше да назове мозък.
Най-дръзките учени допускат известно сходство с така наречената „разлята чувствителност“, както при низшите животни. Но тогава защо съществуват власинките на росянката като органи на осезание и вкус, скорбелните зрънца в клетките на кореновите връхчета при изявата на геотропизма, подобно на статоцистите у раците, епидермалните клетки у бегонията, подобни по устройство на зрителни органи?
Доскоро подобно на религията, която признава само на човека божествена душа, и науката само при него допускаше наличието на психичен живот. На животните, дори най-висшите, оставяше инстинктите и в най-добрия случай — условните рефлекси. Впрочем кой ли ще се наеме да даде убедителни определения на тия загадъчни явления? Не подвеждаме ли под тия понятия всичко, което не сме в състояние да обясним смислено?
Едва през последните десетилетия се роди науката зоопсихология, която търси психика и у животните, макар и недотам съвършена, както у издигнатия до пиедестала на недостижимост „хомо сапиенс“.
Противоречи ли тогава на здравия разум, нескован от предубеждения, противоречи ли на принципа за единството в живата материя безумното според мнозинството предложение, че и зелените ни съжители върху планетата имат някакви аналози на психика, ако не повече, то поне колкото най-низшите животни? С какво се различава, да речем, животното сюнгер от растението срамежлива мимоза?