Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
Либерталия беше малка държавица на северното крайбрежие. Останалата част на острова се владееше от стотици други пирати, които съвсем не мечтаеха за братство и равенство, които вече бяха усетили промяната на времената и заменяха открития грабеж с подоходната и покровителствувана от държавите търговия с роби. Не понасяха да съществува редом с тях Либерталия, която заплашваше корабите им, която примамваше и екипажите им. Не един и не двама капитани на пиратски команди преминаваха на наша страна ведно с корабите, с робите, с моряците. Така се присъедини към нас и безстрашният и верен капитан Томас Тю.
Проклетниците, нека ги сполетят всички мъки на Ада! Замислили да унищожат Либерталия! Насъскали малгашките царе от вътрешността да ни нападнат, да ограбят имуществото ни. А то беше огромно. Но общо. Всичкото злато, скъпоценни камъни, накитите се пазеха в един голям сандък, обкован с желязо и заключен със седем катинара, в дома на самия Мисон. Седем ключа държаха седем от първенците на републиката, най-верните, да не би някой от тях да се изкуши пред съблазънта на златото.“
Отец Доминик се сепна от крясъка на разбуждащите се лемури. Изплашени от тоя крясък, носачите му се струпаха по-близо до огнището. Бързаха да приготвят вечерята.
В тази страна, където на сушата няма действителни опасности, хората са измислили други, макар и недействителни, които за тях изглеждат не по-малко ужасяващи. Населили са всяко дърво, всеки камък, всяко изворче с някакъв лош дух.
Отец Доминик се унесе отново в своите спомени и продължи да си повтаря, доколкото помнеше стария разказ:
„Мисон и Карачиоли потеглиха на поход в морето, когато жена ми Илаворефи ми пошушна, че тази нощ или утре сънародниците й ще нападнат Либерталия. Само за да ме спаси бе издала плана на своите близки. И ме помоли да избягаме нея при тях. Какво можех да сторя? Нашият гарнизон, съвсем малоброен, не би устоял срещу безчисленото множество на враговете. А в пристанището не бе останал никакъв кораб за бягство. Ако не я послушах, щях да загина. А не ми се умираше. Господи, господи! Заради жалкия си живот се продадох на дявола. Отстъпих пред молбите й. Само с десет от най-близките ми приятели, водени от Илаворефи, още същата вечер се измъкнахме от града, за да се присъединим към дебнещите в околността вражи войски. После ведно с тях връхлетяхме върху изненаданото население.
Защо не загинах тогава? Защо бог не ме порази с мълнията си?
Един пират не се трогва от кланета и пожари. Смазваше ме другото — съзнанието за предателството, за неблагодарността ми към съгражданите, моята подлост. А не спирах, продължавах да си пробивам път към дома на Мисон с моите другари и отряд малгаши.
Шепа храбреци начело с капитан Тю се съпротивляваха отчаяно. Ала накрая трябваше да отстъпят. Добраха се до кея и с една гребна лодка отплаваха в открито море, изоставяйки горящия град.
Толкова ми се искаше да притъпя някак мъчителните си угризения, да подкупя сам собствената си съвест. Планът ми се бе зародил още същата вечер, когато Илаворефи ми предложи бягството. Затова поведох другарите си към къщата на капитана — всъщност към сандъка със седемте катинара.
На вратата ни посрещна чернокожата мадам Мисон, балдъзата на коморския султан, която капитанът бе довел отдавна в Либерталия.
Опитах се да я излъжа:
— Идвам да го скрия! Да не го намерят малгашите!
Но види се гласът ми, та и видът ми, не успяха да я убедят.
— Не давам! — изкрещя тя. — Това е богатството на Либерталия!
Навън победителите вилнееха. Палеха, убиваха. Всеки миг можеха да нахлуят и тук. Нямах никакво време за губене.
— Махни се! — изкрещях.
Тя препречи вратата с разперени ръце.
— През трупа ми…
Повече не помня. От страх, че заради нейното твърдоглавие щях да загубя съкровището, аз, без да се владея повече, я блъснах грубо.
Не исках да убивам, бог ми е свидетел! Ала тя политна, подхлъзна се и падна. Удари главата си в ръба на сандъка. И повече не мръдна.
Нямах време, нямах право да се разкайвам за стореното. Наредих на другарите си да вдигнат сандъка и тичешком излязохме от горящия дом.
Никой не ни спря. Всеки гледаше само какво повече да отмъкне от бушуващите пожари…“
— Отче Доминик — прекъсна мислите му Рамасу, — хайде на вечеря!
Мисионерът отвърна тихо:
— Оставете ме! Не съм гладен.
Навярно преуморен, той продължи да лежи в хамака в плен на необикновения разказ, от който не бе забравил ни дума.