Обсидианова пеперуда
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк #9
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Обсидианова пеперуда». Краткое содержание книги:
-Имаш ли други чанти? - попита Едуард
-Разбира се че има - каза Дона - Тя е жена.
Едуард се засмя и смехът му беше повече негов от колкото на Тед. Беше малък звук който накара Дона да го погледне, а мен ме накара да се почувствам по-добре.
-Анита не е като никоя жена която някога съм срещал.
Дона го погледна отново. Едуард го бе казал по този начин нарочно.
Той я накара да ревнува, точно както аз и сега си играеше с това.
Беше един от начините да обясни страната ми реакция от новината за годежа без да рискува да развали прикритието си. Предполагам не мога да го обвинявам, но някак си знаех че това е заплащане, заради липсата ми на социални умения. Прикритието му беше достатъчно важно за него, че да остави Дона да си мисли че сме били двойка, което означаваше че е наистина важно за него. С Едуард никога не сме имали и една романтична мисъл един за друг.
-Имам сак - казах.
-Видя и - каза Дона стискайки ръката му.
-Чантата ми не може да побере всичките ми оръжия.
Дона се спря по средата на това което щеше да каже на Едуард и се обърна бавно да погледне към мен. Едуард и аз спряхме, защото тя спря. Очите й бяха разширени. Изглежда бе задържала дъха си. Тя ме гледаше, но не в лицето.. Ако беше мъж, щях да го обвиня че гледа гърдите ми, но тя не гледаше точно там. Проследих погледа й и открих че якето ми се беше дръпнало и разкриваше пистолета ми. По всяка вероятност се беше случило когато взех чантата. Небрежност от моя страна. Обикновено съм доста внимателна относно показването на арсенала си сред публика. Кара хората да се чувстват нервни, точно както сега. Преместих чантата, тъка че якето да отново да се плъзне над пистолета и да го скрие отново.
Дона си пое дъх, примигна и погледна към лицето ми.
-Ти наистина носиш пистолет. - Гласът и съдържаше учудване.
-Казах ти че носи - каза Едуард с гласа на Тед.
-Знам, знам - каза Дона. Тя поклати глава. - Просто никога не съм била около жена която… Убиваш ли толкова лесно колкото Едуард?
Беше много интелигентен въпрос, означаваше че е внимавала повече с Едуард от колкото аз си мислех. Така че отговорих на въпроса честно.
-Не.
Едуард я прегърна и ме погледна предупреждаващо над главата й.
-Анита не вярва че шейпшифтърите са животни. Тя все още вярва че чудовищата могат да бъдат спасени. Това я прави гнуслива понякога.
Дона ме погледна.
-Съпруга ми беше убит от върколак. Той бе убит пред мен и Питър. Питър беше само на осем.
Не знам каква реакция очаква, така че не реагирах. Лицето ми беше неутрално, заинтересувано, далеч от шок.
-Какво те спаси?
Тя кимна бавно, разбираше въпроса. Върколак е разкъсал съпруга й пред нея и сина й и все пак те все още бяха живи, а съпруга й не беше. Нещо се бе намесило, нещо ги беше спасило.
-Джон, съпруга ми, имаше пуска заредена със сребърни куршуми. Той изпусна пушката по време на атаката. Той го нарани, но не беше достатъчно. - Очите й бяха станали дистанцирани от спомените. Стояхме сред светлото летище, хора се предвижващи се на малки групички говорещи с тихи гласове и широките очи на Дона. Не ми трябваше да поглеждам към Едуард, за да знам че и неговото лице беше неутрално като моето. Тя за мълча, ужаса все още беше прекалено свеж в очите й. Погледа беше достатъчен. Най-лошото идваше или най-лошото за нея. Нещо я караше да се чувства много виновна.
-Джон наскоро бе започнал да показва на Питър как да стреля. Той беше толкова малък, но го оставих да вземе пушката. Оставих го да застреля чудовището. Оставих го да се изправи пред това нещо, докато да се прегръщах замръзнала на пода.
Това беше. Това беше нейният истински ужас. Тя е позволила на детето си да я защити. Позволила е на детето си да заеме ролята на възрастния защитник, който се изправя пред кошмарите. Тя се бе провалила на най-големият тест и малкия Питър беше станал възрастен на доста малка възраст. Нищо чудно че мрази Едуард. Питър бе заслужил правото си да е мъжа в къщата. Бе го заслужил с кръв и сега майка му щеше да се омъжи отново. А, да.
Дона обърна тези обладани от духове очи. Тя примигна и изглежда се отдръпна от миналото сякаш изискваше физическо усили. Тя не беше в мир с тази сцена или нямаше да си я представя толкова жива. Ако успееш да постигнеш мир, можеш да разказваш ужасните истории сякаш са се случили на някой друг, без чувства. Или можеш и да не постигнеш мир със себе си, но я разказваш като стара история, случила се много отдавна, нищо важно. Виждала съм ченгета, който трябва да се напият, за да излеят болката от историите си. Дона беше наранена. Питър беше наранен. Едуард не беше наранен. Погледнах към него покрай леко ужасеното лице на Дона. Очите му бяха празни като погледна към мен, очакващи и търпеливи като всеки хищник. Как се осмелява той да влиза в живота им! Как се осмелява да им причинява повече болка! Защото каквото и да се случи, независимо дали ще се ожени за нея или не, ще стане болезнено. Болезнено за всички освен Едуард. Въпреки че може би аз мога да оправя това. Ако той прецака живота на Дона, може би аз мога да прецакам неговия. Да, това ми харесваше. Ще разпростра дъжда над парада му.