Обсидианова пеперуда
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк #9
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Обсидианова пеперуда». Краткое содержание книги:
Летището в Албакърки разби правилото ми, че всички летища изглеждат почти еднакви и не можеш наистина да кажеш в коя част на страната, или дори на света, се намираш само от летището. Ако има декорация, обикновено от различни заведения, като вътрешни барове, които имат морски мотиви. Но не и тук. Тук имаше следи от северозапада навсякъде. Многоцветни плочки или тюркоазена боя и кобалтово синьо облицоваха голяма част от магазините. Малък покрит щанд продаваше сребърни бижута по средата на големият коридор водещ към останалата част от летището. Оставихме тълпата и шума зад нас. Преместихме се в свят в който тишината почти звънтеше, подсилена от бели стени и големи прозорци от двете страни. Албакърки се простираше зад тези прозорци като огромна плоскост обиколена с пръстен от черна планина в края, като фон на игра, някак нереално. Топлината, дори притъпена от климатиците, не беше гореща (пареща), но те оставяше да знаеш, че ще бъде. Пейзажът беше напълно чужд, като добавим и усещането ми че е бил нарязан на парчета. Едно от нещата които харесвах около Едуард, бе това че той никога не се променя. Той е това което беше и сега Едуард, надежден по свой собствен начин, ми беше хвърлим крива топка, толкова дива, че не знаех как да я върна.
Дона спря и се обърна, дърпайки Едуард с нея.
-Анита, тази чанта, е прекалено тежка за теб. Моля те остави Тед да я носи. - Тя го бутна малко в моя посока.
Едуард тръгна към мен. дори походката му беше някак подвижна, като на някой който е прекарал продължителен период от време върху кон или на лодка. Той задържа усмивката на Тед на лицето си. Само учите му се промениха и се показаха под маската. Тези мъртви очи, празни. Нямаше любов която да блести в тях. Майната му. Той в действителност се наведе, ръката му започна да се затваря над моята на дръжката.
-Недей. - Оставих тази единствена дума да съдържа целият гняв който чувствах.
Очите му се разшириха съвсем малко и той знаеше че не говоря просто за носенето на багажа. Той се изправи и подвикна обратно на Дона:
-Тя не иска моята помощ - като подчерта „моята”.
Тя изцъка под носа си и дойде при нас.
-Просто упорстваш, Анита. Остави Тед да ти помогне.
Погледнах към нея и знаех че лицето ми не е неутрално, но не можех да скрия целият гняв от лицето си.
Очите на Дона се разшириха.
-Обидила ли съм те по някакъв начин? - попита тя.
Поклатих глава.
-Не съм ядосана на теб.
Тя погледна към Едуард.
-Тед , скъпи, мисля че тя е ядосана на теб.
-Мисля, че си права. - каза Едуард. Очите му отново блестяха с любов и развеселение.
Опитах се да спася ситуацията.
-Просто Тед не ми каза за годежа. Аз не обичам изненади.
Дона наклони глава на една страна, гледайки ме объркано. Започна да казва нещо, тогава изглежда размисли:
-Добре, тогава ще се опитам да не полочваш повече изненади от мен. - тя се сгуши малко по сигурно в ръцете на Едуард и погледа в очите й беше по малко приятелски от преди.
Разбрах с въздишка, че Дона сега мислеше че ревнувам. Реакцията ми не беше нормална за обикновен приятел или бизнес партньори. Тъй като не можех да й кажа истинската причина защо бях разстроена, не се занимавах. По-добре да си мисли че Тед и аз сме били двойка пред, отколкото истината. Въпреки че Господ знае че тя би предпочела аз и Тед да сме били любовници пред истината за нейният „Тед”. Тя беше влюбена в човек, който не съществува, без значение колко истинска е ръката която я държи.
Стегнах захвата си на чантата и се преместих от другата страна на Дона и така се предвижвахме през летището. Не й беше удобно да съм зад тях, така че се изравних с тях. Добра съм в малките разговори през повечето време, но сега, не можех да измисля нищо, което да кажа, тъка че се движихме в тишина която прерасна в неконфортна за мен и за Дона. За нея, защото тя беше жена и обикновено приятелки настроена. За мен, защото знаех че тишината ще я накара да се чувства некомфортно. Не исках да я накарам да се почувства по-некомфортно.
Тя прекъсна тишината първа: