Обсидианова пеперуда
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк #9
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Обсидианова пеперуда». Краткое содержание книги:
Сигурно се е показало в очите ми за секунда или две, защото очите на Едуард се свиха и за момент почувствах трепета който може да изпрати надолу по гръбнака ми само с погледа си. Той беше много опасен мъж, но за да защитя това семейство ще тествам неговият и своят лимит. Едуард най-накрая намери нещо което да ме ядоса достатъчно че да натисне бутона който никога не исках да докосвам. Той трябва да остави Дона и семейството й. Той ще излезе от живота им. Аз ще го видя да се отдръпва от живота им, или. И има само едно „или” когато се занимаваш с Едуард. Смърт.
Гледахме се един друг над главата на Дона докато той я прегръщаше, галеше косата й, шепнеше й успокоителни думи. Но очите му бяха из цяло за мен и аз знаех, както се гледахме един друг, че Едуард знае точно какво си мисля. Той знаеше решението до което бях стигнала, въпреки че той може никога да не разбере за що неговото замесване с Дона и децата й е сламката, която счупи камиона. Но погледа в очите му беше достатъчен. Той може да не разбера защо, но знаеше че камиона е счупен на две и нямаше начин да бъда поправен, освен ако той не направи това което искам или смърт. Просто така, знаех че ще го направя. Знаех че мога да погледна покрай дулото към Едуард и да го застрелям и няма да имам предвид да го раня. Беше като студен вятър в тялото ми, увереност която ме караше да се чувствам силна и малко самотна. Едуард бе спасявал живота ми повече от веднъж. Аз съм спасявала неговият повече от веднъж. Все пак… все пак… Едуард ще ми липсва, но ще го убия ако трябва. Едуард се чудеше защо съм толкова състрадателна към чудовищата. Отговора е прост. Защото аз съм такова.
3 ГЛАВА.
Излязохме на жегата, която се притискаше срещу кожата ни като края на топъл вятър. Имах усещането за сериозна горещина, имайки предвид че е още Май, вероятно ще е наистина изгарящо когато дойде лятото. Но е вярно че плюс осемнадесет градуса без влага не е толкова зле колкото плюс осемнадесет градуса с влага, така че не беше толкова зле. Всъщност, веднъж щом примигнеш в светлината и привикнеш към горещината, някакси забравяш за нея. Привлича вниманието само е началото, петнадесет минути или там някъде. В Сейнт Луис вероятно ще бъде плюс деветдесет* градуса по времето когато се прибера у дома и с от осемдесет до сто процента влажност. Естествено, това е ако се прибера у дома. Ако тръгна срещу Едуард това беше спорна обция. Имаше наистина възможен шанс той да ме убие. Надявах се, сериозно се надявах, че ще го накарам да се дръпне от Дона и семейството й без да прибягвам до насилие.
(Плюс деветдесет градуса - В Америка градусите не се измерват по целзий, а по фарендхайд.)
Може би жегата не изглеждаше зле заради пейзажа. Албакърки беше равно поле, което се разпростираше нататък и нататък до кръг от черни планини, сякаш всичко е било избутано и стоварено на тези забравено черни планини като гигантски могили от въглища. Да, приличаше на най-голямата в света миньорска операция и се чувството от нея беше на отпадъци и опустошение. Всичко беше обградено и се усещаше чужда враждебност, сякаш не си точно добре дошъл. Предполагам Дона би казала - лоша енергия. Никога не съм чувства никое място което да има такава внезапна враждебност. Едуард носеше и двете ми чанти които бяха излезли по багажната лента. Обикновено бих носела единият, но не и сега. Исках ръцете на Едуард да са пълни с нещо. Исках да не му е удобно. Аз не бих започнала да стрелям по пътя към колата, но Едуард е по-практичен от мен. Ако той решеше че съм по опасна, от колкото в помощ, той би успял да уреди(подреди) инцидент по пътя към кола. Би било трудно с Дона около нас, но не и невъзможно. Не и за Едуард. Това бе и причината поради която го оставих да води пътя и застанах зад него, вместо обратното. Не беше параноично, не и с Едуард. С Едуард е просто добра мисъл за оцеляване.
Едуард изпрати Дона напред да отключи колата. Той забави за да върви до мен, а аз сложих малко дистанция между нас, така че да стоим по средата на пътеката, гледайки се един друг, като стрелци от старите филми. Той задържа чантите в ръцете си. Мисля, че той знаеше, че съм прекалено решителна. Мисля, че знаеше че ако остави чантите, щях да имам пистолет в ръцете си.