Обсидианова пеперуда
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк #9
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Обсидианова пеперуда». Краткое содержание книги:
Тя носеше джинси, който изглеждаха толкова стегнати, че трябва да са били стеснени, бяла риза с къси ръкави, която беше достатъчно прозрачна, че тя бе сложила потник под нея, и кафяво кожено портмоне, почти толкова голяма колкото дамска чанта. Почудих се за секунда дали Едуард е взел и нея от летището, но там имаше нещо почти свежо и невредимо в нея. Тя не е дошла от самолет.
-Аз съм Дона. Ти трябва да си Анита. - тя си подаде ръката и се здрависахме. Тя имаше здраво ръкостискане и ръката й не беше мека. Тя е работила, това е едно на ръка. Тя също знаеше как да се здрависва. Повечето жени никога наистина не му хващат цаката. Харесах я мигновено, инстинктивно и подозрението дойде почти толкова бързо.
-Тед ми разказа толкова много за теб - каза Дона.
Погледнах към Едуард, той се усмихваше и дори очите му бяха пълни с хумор. Цялото изражение на лицето му и тялото му се промениха. Той се отпусна леко и усмивката беше мързелива. От него строеше добрият, стар момчешки чар. Това беше изпълнение за печелене на Оскър, сякаш той си е сменил кожата с някой друг.
Погледнах към Едуард/Тед и казах.
-Той ти е разказал много за мен, тъка ли?
-О, да - отвърна Дона, докосвайки ръката ми докато все още се държеше за Едуард. Разбира се, за нея това беше случайно докосване. Моите приятели превръщачи бяха ме накарали да свикна с чувството за докосване, но все още не бях много добра в това. Какво по дяволите Едуард/Тед прави с тази жена?
Едуард проговори, но имаше лек тексастки акцент в гласа му, като стар но почти забравен акцент. Едуард нямаше никакъв акцент. Гласът му беше най-чистият и суров който някога съм чувала, сякаш дори гласът му никога не е бил докосван от местата и хората който е видял.
-Анита Блейк, искам да се запознаеш с Дона Пернел, годеницата ми.
Челюстта ми увисна и просто се зазяпах в него. Обикновено бих опитала да бъда малко по-културна от това, или по дяволите по-мила. Знаех че това удивление, не просто шок, се е показало, но не можех да си помогна.
Дона се засмя и беше добър смях, топъл и хихикащ, добър майчин смях. Стисна ръката на Едуард.
-Ти беше прав Тед. Реакцията й си заслужаваше пътуването.
-Казах ти honeypot - каза Едуард прегръщайки я и положи целувка на горната част на главата й.
Затворих устата си и опитах да се възстановя. Успях да промърморя:
-Това е… страхотно. Имам предвид наистина… аз… - накрая протегнах ръка и казах - Поздравления. - Но не можех да се усмихна.
Дона използва ръкостискането, за да ме дръпне в прегръдка.
-Тед кажа, че ти никога няма да повярваш, че накрая се е съгласил да надене халката. - Тя ме прегърна отново, смееше се. - Но , боже Господи, никога не съм виждала такъв чист шок. - Тя се върна в ръцете на Едуард и усмихнатото му лице.
Не съм толкова близо до добра актриса колкото е Едуард. Отне ми години за да усъвършенствам празното лице, да не говорим за съвършената измама с изражението на лицето и езика на тялото. Така че запазих лицето си празно и се опитах да кажа на Едуард с очите си, че той имаше няколко обяснения да дава.
С лицето си, леко обърнато от Дона, той ми даде за творената си, тайна усмивка. Което ме ядоса. Едуард се наслаждаваше на изненадата си. Проклет да е.
-Тед, къде са ти маниерите, вземи й чантите - каза Дона.
Двамата с Едуард погледнахме малката чанта която имах в лявата си ръка. Той ми се усмихна с усмивката на Тед, но отговори като Едуард:
-Анита обича да носи собственият си багаж.
Дона погледна към мен за потвърждение, сякаш това не бе възможно да е истина. Може би тя не бе толкова силна и независима колкото изглеждаше или може би беше с десет години по-стара от колкото изглеждаше. Различни поколения, разбирате.
-Тед е прав - казах, слагайки, малко прекалено много, ударение на името му - обичам да нося собственият си багаж.
Дона изглеждаше сякаш би й харесало да поправи очевидно грешното ми мислене, но беше прекалено мила, че да го каже на глас. Изражението, не тишината, ми напомни за мащехата ми Джудит. Което ме накара да сложа възрастта на Дона над петдесет. Тя беше или наистина запазена на петдесет и нещо, четиридесет и нещо, или на тридесет и нещо застарена от слънцето. Просто не можех да кажа.
Те вървяха пред мен през летището , ръка за ръка. Следвах ги, не защото чантата беше прекалено тежка, а защото се нуждаех от няколко минути, за да се възстановя. Гледах Дона да обляга главата си на рамото на Едуард, лицето й се обръщаше към него, усмихнато светещо. Едуард/Тед се навеждаше към нея с гладко лице, прошепваше й нещо което я караше да се смее. Аз щях да се разболея. Какво по дяволите правеше Едуард с тази жена? Беше ли тя друг убиец, толкова добър актьор, колкото него? Някак си, не мислех така. А ако тя бе точно това което изглеждаше - жена влюбена в Тед Форестър, който не съществува - щях да сритам задника на Едуард. Как се осмелява да замесва невинна жена в покритите си истории! Или, и това е наистина страна мисъл, беше ли Едуард/Тед наистина влюбен? Ако ме бяхте попитали преди пет минути, щях да кажа, че той не е способен на такава дълбока емоция, но сега… сега просто съм наистина объркана.