Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Приятно ми е да кажа: моят апартамент, моят вход, моят двор. Особено като си спомня войната, как се мъчехме после с тате по чуждите къщи, как след това живеехме в една стая в обща квартира с цял низ коридори. Сетне имах една стая. Сега две. Но тате замина да живее при сестра си в нашето градче — у леля ми.
— Не мога тук. Сякаш съм си свършил живота. На всичкото отгоре всяка неделя петли, крави, коне — влече ме нещо натам, и толкова. Поне да не бяхме в този проклет район. А тука гледам — прасенца, пиленца. Да речеш, гражданин съм, не зная да ора. Пък сега — поне лизгар да похвана… Люлякът се раззеленил, земята мирише, една тлъста пръст. Френското грозде като зелен облак… Ще ида при Марина. Тя си има градинка, ще я чоплим двамата. А ти сега да вземеш да се ожениш.
Той беше прав. Дори мен не ме свърта всяка неделя, когато зад шосето пред нашия блок се събира пазар за добитък: коне, крави, свине, златни рибки, овце, гълъби, зайци, горски животни, птици, кучета и всякакви живинки.
Преди да оградят място за пазара, селяните с каруците спираха до тротоара, а огромните свине майки, проснали бозки, лежаха, милите, направо по тревните площи.
Веднъж моят приятел Алес Гудас (той живее на първия етаж) в неделя седнал пред бюрото си, а точно под прозореца на кабинета му спряла каруца. Хората нещо продали и намислили да се почерпят по случай сделката. Гълтали направо от шишето. Видели го и завъртели пръст до челото си. Прави са: хората се веселят, неделя, а той седнал да работи. Алес също им завъртял пръст в отговор, донесъл една чаша и я подал през прозореца. Тогава му налели и на него. Жена му сетне едва не откачила: къде е пил? По домашни пантофи, нито е излизал, нито из къщи има нещо за пиене, а той я зяпнал и се хили завеяно.
Хубав квартал! Ще съжалявам, ако преместят пазара. Най-важното на две крачки от „наше село“, от това кътче върху паважа, има уличка, тя води към булеварда и към големия шумен град. Хем сме в града, хем на село.
Откак не ходя на работа и обърквам датите, кукуригането на петлите в неделя сутрин на събуждане ми е като допълнителен календар.
Наесен ще защищавам докторската си дисертация. Имам два месеца творчески отпуск и още три неизползувани от миналите години. Много работих: много, много усилено работих, затова ей така, веднъж на воля ще се поизлежавам и ще върша, каквото ми се иска. Книгата ми излезе. Почти до есента съм свободен. Боже мой, никакви библиотеки, никакви архиви, само ако пожелая, тогава!
Смятам, че краткият отпуск е глупост. Тъкмо пристигнеш, размотаеш въдиците, седнеш — и толкова, стягай се за връщане. Не си заслужава.
Ето сега вече ще си почина. За пръв път от дванайсет години. Хубаво е да станеш от дивана, да отвориш прозореца в студа, да направиш две-три небрежни упражнения, да размахаш ръце и крака (с нищо не се заменя истинският труд, от който ти изтръпват мускулите; гимнастиката е вятър работа, щуротия). Хубаво е когато водните струи те удрят по раменете и по гърба! Хубаво е да чукнеш яйце в ръба на тигана, да цвърчи шунка и да се чернее кафето в снежнобялото филджанче!
Хубаво е да отвориш вратата към площадката на нашия трети вход, към „входа на старите ергени“. Хайде, така да бъде, ще ви дотягам! Като ще описвам хора, да описвам. Защото почти всеки от входа играе някаква роля в нашата история.
В нашия блок има пет етажа и четири входа. Моят е третият. Неслучайно го наричат „входа на старите ергени“. По необяснима ирония на съдбата всички мъже в него (не говоря за неомъжените моми) или са неженени, или са вдовици, или… Но това е тъжна история и не ми се подхваща в такова утро, когато снегът се е стопил, въздухът е свеж, а небето е пролетно плахо и пронизващо синьо.
На всеки етаж има по два апартамента. Ще започна, разбира се, от моя етаж. Той е най-важният не само в това повествование, но и въобще. Земното кълбо се върти около егоцентризма.
Срещу мен живее Адам Пятрович Хилински, който понякога ме кани на шах и на чашка коняк. Прякорът му е „цивилният полковник“ (на мен, кой знае защо, ми викат „Тоха“, така ме наричат всички перковци по двора).
Какъв е той? Не зная. И зная, че не зная по-добре от другите, защото на няколко пъти, като му бяха попаднали моите „исторически детективи“, и дори може да ги бе чел, ми разказваше разни случаи, за да ги опиша, защото за такива неща пишели малко и безинтересно. А мен не ме бива за такива работи, затова си премълчавам.
Но не го възприемам като съседите. Той ми се струва някакъв „Абел в оставка“.
Може пък наистина да е такъв? Кой знае? Не го питам. И той няма да ми каже. Зная само, че е сменил някакъв по-голям апартамент за този: „за какво ми е, сам съм. И този ми е голям, да не бяха книгите и снимките“.