Скритият оазис

Това пътуване не беше особено икономически изгодно, но пък и целта му не беше икономическа. По-скоро ставаше дума за традиция, за поддържане на старите обичаи, за следване на старите кервански маршрути, използвани от дедите им, за оцеляване на места, където друг не би си помислил за това, за използване на пътища, известни единствено на тях. Бяха жилави, горди хора — бедуини куфра, сануси, потомци на Бану Сулаим. Пустинята беше домът им, прекосяването й — смисъл на живота им. Та дори да не беше икономически смислено.

Специално това пътуване беше трудно дори за суровите условия в Сахара, където лесни пътувания няма. От Куфра преходът на югоизток през Гилф Кебир и през пролома ал-Акаба — прекият маршрут би ги извел до Голямото пясъчно море, което дори бедуините не смееха да пресичат — мина без произшествия.

В източния край на пролома обаче откриха, че артезианският кладенец, от който обикновено пълнеха меховете си, е пресъхнал, така че за останалите триста километра запасите им ставаха опасно ограничени. Това беше повод за безпокойство, но не и нещастие; продължиха на североизток към Дакла без особено притеснение. След два дена обаче, с все още три дни път пред себе си, попаднаха под ударите на силна пясъчна буря, свирепия хамсин. Бяха принудени да се окопаят за следващите четиридесет и осем часа и през това време водният им запас се сви почти до нулата.

Бурята отмина и поеха отново, като полагаха всички усилия да изминат останалото разстояние, преди водата да свърши до капка; камилите се влачеха едва-едва, подканяни с крясъци: „хут-хут!“ и „яла-яла!“

Бедуините бяха дотолкова силно обзети от желанието да стигнат колкото може по-бързо целта на пътуването си, че почти сигурно щяха да пропуснат трупа, ако не се беше оказал точно пред краката на камилите. Твърд и стегнат като статуя, той се подаваше от кръста нагоре в края на една дюна. Устата му беше отворена, а едната ръка се протягаше като че ли да ги повика на помощ. Водещият ездач се провикна и всички спряха камилите и слязоха, събраха се да огледат — бяха седем души, с плътно покрити лица и глави, така че се виждаха само очите им.

Беше без съмнение мъжки труп, съвършено запазен в сухата и жарка прегръдка на пустинята, кожата беше изсушена и стегната като пергамент, а очите, сбръчкани в очните кухини, блестяха като късчета самородно злато.

— Бурята го е изровила — подхвърли един от ездачите на бадауи, бедуински арабски; гласът му беше дрезгав и тържествен като самата пустиня.

По знак на водача трима бедуини коленичиха и започнаха да разгребват пясъка около трупа. Дрехите — ботуши, панталони, риза с дълъг ръкав — бяха окъсани все едно от изнурителен път. Едната ръка още стискаше пластмасова манерка, празна, със загубена капачка, по гърлото й имаше нещо като следи от зъби — като че ли в отчаянието си човекът беше гризал пластмасата в безнадежден опит да отхапе някоя останала капка.