Довършителката

Джон ме улови за ръка и докато вървяхме, аз се оглеждах наоколо. Тук-таме се бяха скупчили групички Уъгморти, разговарящи помежду си с приглушени гласове. Мяркаха се и членове на Съвета, сновящи като плъхове из бунище със своите черни туники и еднакво подкастрени бради.

Всичко сочеше, че Куентин не е навлязъл в Мочурището просто, за да се отърве от тях и кучетата им. Бе оставил предварително бележката до мен, гласяща, че няма намерение да се връща. Значи е планирал бягството си, независимо дали ще го преследват, или не. Но още веднъж – защо? Мочурището предлагаше единствено сигурна смърт, а отвъд неговите предели нямаше нищо. И все пак той ми бе писал, че мога да ползвам онова, което ми е оставил, за да напусна Горчилище. Но за целта трябваше да мина през Мочурището, както той самият бе сторил тази заран. Мислите ми започваха да се въртят в кръг.

Никой Уъг със здрав разсъдък не би избягал от село само, за да стане храна на чудовищата. Единственият извод, който се налагаше, бе, че според Куентин отвъд Мочурището има нещо друго.

Половината от мен не можеше да повярва, че действително мисля в тази насока. А другата половина недоумяваше защо не съм се сетила да го сторя по-рано.

После вниманието ми се върна отново към Джон.

Двамата с него си имахме ритуал. Три пъти в седмицата, след Обучение, ходехме да навестим родителите си в Приюта. Там се настаняваха Уъгове, които не са добре и за които Знахарите в Болницата не могат да сторят нищо повече. Мястото се охраняваше от огромен Уъг на име Нон.

Той познаваше добре Джон и мен, защото постоянно идвахме тук, но всеки път се държеше така, сякаш никога по-рано не ни е виждал. Това явно много го забавляваше, а аз направо се вбесявах.

Джон вече бе започнал да гризе крилцето и мазният сок се стичаше по малката му брадичка. Когато наближихме Приюта, забелязах Делф да пристъпва нервно от крак на крак в сянката на един орех. Косата му бе още по-брашняна от обикновено, а лицето му лъщеше от пот. Той кимна неловко при появата ни.

– Здрасти, Делф. Виж какво ми донесе Вега – подвикна му Джон, показвайки крилцето. – Искаш ли една хапка?

Делф явно бе изкушен, но стоически поклати глава и само ме погледна.

Щом стигнахме входа, аз стиснах челюсти и обясних на Нон, че сме тук, за да видим майка си и баща си, за което имаме съответното разрешително от Съвета. Пазачът огледа документа, без да бърза, макар че досега трябваше да е запаметил всяка буква от него. После ми го върна и изгледа свъсено Делф.

– Неговото име не го пише.

Делф отстъпи една крачка, което накара Нон да се ухили ехидно:

– Ама и ти си такъв голям Уъг, пък се държиш като истинска Женска. Плашиш се и от собствената си сянка, а? – Той се престори, че се нахвърля върху него, и Делф отскочи назад. Нон се заля от смях и ми подхвърли ключа от стаята на родителите ни. – Хайде, хайде, влизайте. Каква ли беля ще направят будали като вас?

– Ако не ме лъже паметта, Делф те би на последния Дуелум, Нон – обадих се аз. – Колко време лежа в безсъзнание тогава?