Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Отместих очи към Джон. Той също обичаше мама, но между него и татко имаше специална връзка, като между баща и син. Затова се учудих, че сега вниманието му изглежда привлечено по-скоро към нея, сякаш я жалеше повече от баща ни. Това ме учуди – явно днес бе ден за изненади в Горчилище, където инак рядко се случваше нещо особено и можеше да се обзаложиш, че всеки ден ще е същият като предишния.
Делф приближи и се взря в чертите на майка ми.
– Т-тя б-беше много д-добра към мен.
– Знам, Делф. Тя беше добра към всички.
Той протегна ръка, но не я докосна, а сякаш само поглади въздуха над нея.
Двайсет минути по-късно крачехме обратно през тъмния, хладен коридор, наближавайки портала, където пазеше Нон. Вече се подготвях за тъпоумните му коментари. Защо изобщо си правите труда да идвате? По-добре ли са мама и татко днес? Бих се учудил, ако е така.
Но когато се взрях към дъното на коридора, не го видях. Съзнанието ми сякаш даде засечка за секунда, защото пазачът винаги стоеше на своя пост. Винаги. Но не и сега.
И все пак там имаше някой. Фигурата бе висока, масивна, застрашителна. Тя сякаш изпълваше пространството с обема, със значимостта си. Бе загърната с мантия в убит пурпурен цвят, обозначаваща позицията на своя собственик. Това бе председателят на Съвета, най-високата длъжност. Нямаше никой над него.
Името му бе Тансий и в много отношения той беше Съветът. В сравнение с него Джурик Кроун можеше да се оприличи на муха върху задницата на Слеп. Досега го бях виждала само от разстояние. Същото важеше за повечето Уъгморти. Той не ходеше по улиците, не работеше в Комините, в Мелницата, нито пък бе Фермер. Ако Горчилище имаше лидер, това бе той.
Забавих крачка. Същото стори и Джон, който бе видял Тансий не по-зле от мен. От гърлото му се изтръгна неволно възклицание, а бедният Делф имаше такъв вид, сякаш всеки миг ще припадне.
Изминаването на оставащите метри ни отне два пъти по-дълго, отколкото на идване и все пак времето ми се стори твърде кратко. Когато достигнахме Тансий, той не помръдна. Просто стоеше и чакаше. На ръст бе по-висок дори от Делф, а раменете му сякаш допираха двете срещуположни стени на коридора. Говореше се, че на младини никой Уъг не можел да му излезе насреща на Дуелумите. Той мачкал всички наред. Сега, вече по-възрастен и оглавяващ Съвета, не се състезаваше. Но по всичко личеше, че още може да го прави. И да побеждава. Отблизо пурпурното му наметало изглеждаше много по-ярко, като водопад от замръзнала кръв. Ние погледнахме нагоре към него. Тансий погледна надолу към нас.
Когато заговори, тихият му глас, макар дълбок и достолепен, все пак изглеждаше незначителен в сравнение с огромното му тяло. Но всяка сричка се забиваше като клин в съзнанието ми.
– Здравей, Вега Джейн – каза той. – Искам да поговорим.
QUATTUOR
ТАНСИЙ
Джон, Делф и аз безмълвно последвахме Тансий извън Приюта. Отпред чакаше красива синя карета, теглена от четири великолепни Слепа. Сивата им козина се спускаше чак до копитата на източените като вретена крака. Говореше се, че Слеповете някога умеели да летят. Аз не го вярвах, макар че край плешките им още се забелязваха леки вдлъбнатини, където навремето сякаш е било прикрепено нещо, примерно криле.
Каретата се управляваше от Уъг на име Томас Богъл, който седеше на капрата прав, сякаш глътнал бастун.
– Ти си свободен – обърна се Тансий към Делф. – Разговорът засяга лични въпроси.
Делф побърза да се оттегли, като дългите му нозе за броени секунди го скриха от погледите ни.
После Тансий ни даде знак с ръка да влезем и ние се подчинихме. Не защото искахме, а защото нямахме друг избор. Когато той самият постави крак върху стъпалото, ресорите простенаха и цялата масивна карета се наклони встрани. Не знам колко килограма трябваше да тежи, за да предизвика подобен ефект. Не че разбирах много от карети, всъщност за пръв път се качвах в такава. Обикновено ходех пеш там, където исках да стигна.
След като се настани на седалката срещу нас и приглади гънките на мантията си, Тансий изгледа въпросително Джон.
– Това е брат ми Джон – почувствах се длъжна да поясня.
– Знам кой е. Просто размишлявам дали е нужно да присъства, или не.
– Ние само посещавахме родителите си – казах и стиснах ръката на брат си, усещайки надигащия се у него страх.
– Още един факт, с който съм в течение.
В непосредствена близост Тансий изглеждаше по-стар, отколкото отдалеч. Макар да седеше в сянка, можех да видя добре лицето му. То беше посърнало, с дълбоки бръчки, а под малките му очи имаше торбички. Цветът на дългата му коса бе странна смесица от кремаво и сребристо. Изглеждаше чиста и лъхаше на полски цветя. Обичайно този аромат би ми се понравил, но сега предизвикваше у мен леко гадене.