Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Докато крачех, си мислех за Съвета и за Куентин, потърсил спасение в Мочурището от своите преследвачи. Това бях видяла със собствените си очи. Колкото до пръстена на дядо ми, който уж бил намерен в дома му – за него разполагах само с думите на Кроун и честно казано, не им вярвах. Все пак той бе прав за едно – Куентин Хърмс бе мой приятел, добър при това. Бях мярнала изражението на лицето му, преди да се скрие в гъстака. Освен ужаса върху него бе изписана нотка на облекчение. Облекчение, че влиза в Мочурището. Съзнанието ми почти отказваше да го възприеме.
Пътят ми минаваше покрай Общежитието, което бе мой дом от две Сесии насам, откакто мама и татко бяха изпратени в Приюта. То представляваше двуетажна дъсчена постройка, с мръсни прозорци и напукани керемиди на покрива. На втория етаж имаше пет тесни спални, с по шест нара във всяка. Това правеше общо трийсет обитатели със съмнителна хигиена, натъпкани заедно като сардели.
Ето защо предпочитах своето Дърво.
Тъкмо стигнах до входа му и насреща ми се показа един Уъгморт, когото познавах добре. Името му беше Роман Пикус и бе издокаран в обичайните си одежди: мазна, хлътнала мека шапка, протрит джинсов гащеризон, бяла риза, черно елече, ослепително оранжеви ботуши от кожа на Гарм и стигащо до петите сиво палто. Имаше дълги мустаци, завити като ченгели от двете страни на загорелите му от слънцето бузи. Тежък бронзов часовник бе окачен на верижка, опасваща предницата на елечето му.
– Здравей, Вега – рече навъсено той.
– Здравей, Роман – кимнах в отговор.
– От Комините ли идваш?
– Да. Ще взема Джон от Обучение и после ще ходим с Делф до Приюта.
– Не знам защо си губиш времето с този празноглавец – изпръхтя той. – Но от друга страна, и ти не си кой знае каква стока, тъй че може би сте си лика-прилика.
– Щом имаш толкова ниско мнение за Делф, защо не го предизвикаш на следващия Дуелум?
Лицето му почервеня.
– Твърде стар съм вече за това. Но когато бях в разцвета на силите си...
– И колко точно Дуелума спечели тогава?
– Май никога няма да се научиш, Вега – скръцна със зъби той. – Уважавай, за да те уважават.
– Ще се помъча да го запомня, Роман. Накъде си тръгнал впрочем?
Веждите му подскочиха до челото.
– Коя си ти, че да ми задаваш подобни въпроси?
– Просто така приятно си бъбрехме, че не исках да преставаме.
– Да не искаш да те привикат пак пред Съвета?
– Абсолютно. Още един-два пъти и сигурно ще ми дадат някакво отличие.
– Не знам защо си губя времето да ти слушам брътвежите. – Той млъкна и ме огледа за секунда. – Ами Куентин Хърмс?
– Какво за него?
– Чух, че бил изчезнал.
– Може би – отвърнах предпазливо.
– Е, какво пък – сви рамене Роман, наслаждавайки се на ботушите си. – Най-много някой Гарм да го е докопал.
– Събра ли вече наемите за тримесечието? – смених невинно темата аз. Не ми се щеше да обсъждам Куентин Хърмс.
– А, добре че ми напомни – ухили се противно той, протягайки едрата си, нечиста длан. – Хайде, плащай твоя още сега.
Извадих от джоба си късче пергамент с подпис и печат и му го показах.
– Минах да го платя вчера. Касиерът ти дори ми направи малка отстъпка, задето съм го донесла сама и съм му спестила разкарването.
Усмивката му начаса се стопи.
– Отстъпка, а? Ще видим тази работа.
– Хайде, не се прави на толкова примерен, Роман.
– Какво, по дяволите, трябва да означава това?
– Касиерът ти ми показа официалния правилник за всичко, което трябва да ни предоставяш в тази твоя воняща дупка. Обичам да попрочитам едно-друго, преди да давам спечелените си с труд пари.
За подобни приказки Роман можеше да ни изхвърли с брат ми от Общежитието. Част от мен може би желаеше това. Щяхме да отидем да живеем на моето Дърво. Но той просто се обърна и си тръгна, докато аз продължих по пътя си.
Училището, разположено в другия край на Главната, бе достатъчно голямо, за да побере няколкостотин Младока, но броят им бе едва наполовина. Обучението не се нареждаше сред основните приоритети на Горчилище. Докато стоях и чаках, ми се стори, че дори самият вид на сградата е тъжен – с увисналите си стрехи и посърнали прозорци, сякаш й идеше да заплаче.