Довършителката

– Не обичам подчинените ми да се появяват само три минути преди началото на смяната, Вега – произнесе провлачен глас.

Юлиус Домитар бе едър и подпухнал, като тлъста жаба. Дори кожата му притежаваше любопитен, пепеляво-зеленикав оттенък. Беше най-надутият и превзет Уъг, когото познавах в Горчилище, а конкуренцията за титлата не бе никак малка. И когато казваше „подчинени“, всъщност имаше предвид мен – аз си оставах единствената Женска в Комините.

Обърнах се да го погледна през отворената врата на офиса му. Той седеше зад малкото си бюро, отрупано с шишенца мастило „Куик и Стивънсън“ – единствената марка на територията на Горчилище. Между пръстите му стърчеше дълга перодръжка, а отстрани на плота висяха свитъци. Домитар обичаше свитъците, или по-точно онова, което се съдържаше в тях – записките. Малките късчета от нашите животи.

– Три минути преди началото си е пак навреме – подхвърлих, без да спирам.

– Мнозина са далеч по-зле от теб, Вега – продължи той зад гърба ми. – Не го забравяй. Добре си се уредила тук, но това може да се промени. О, може, и още как.

Забързах към основния цех на Комините. Пещите отдавна бяха запалени. В единия ъгъл бяха най-големите, които не се гасяха никога. Те придаваха на цялото помещение топло, влажно усещане дори и в най-мразовитите дни. Мускулестите Ковачи удряха с чуковете си по листовете искряща стомана, които звънтяха като камбаните на Камбанарията. От челата и изваяните им гърбове се стичаше пот, оросявайки пода край нозете им. Те никога не вдигаха поглед от своята работа. Резачите оформяха с инструментите си късове дърво и метал. Смесителите обикаляха огромните вани и бъркаха различни съставки.

Всички тук бяха като мен – обикновени Уъгове, напрягащи мишци, за да свържат двата края. И всички щяхме да правим все същото до края на Сесиите си.

Отидох до своето шкафче в една от страничните стаи, където надянах работни панталони, тежка кожена престилка, предпазни очила и ръкавици. После се упътих към работния си тезгях, намиращ се в дъното на цеха. Той представляваше голяма, силно зацапана дървена маса, с набор от големи и малки инструменти, пасващи точно на ръцете ми, няколко прибора за тестване, съставляващи нашия качествен контрол, бутилки с бои, оцветители, киселини и други вещества, които ползвах от време на време. Имаше и стара, раздрънкана количка с метални колелца, с чиято помощ превозвах материалите и готовите изделия.

Част от работата ми беше опасна, затова гледах да не се излагам на излишен риск. Мнозина от колегите ми имаха липсващи пръсти, очи, зъби и дори цели крайници. Аз предпочитах да не попадам в тяхното число. Харесвах частите на тялото си такива, каквито са. Поне бяха пълен набор и ми служеха що-годе прилично.

Минах покрай широкото каменно стълбище с мраморни перила, водещо за горния етаж. То бе доста елегантен детайл на фона на всичко останало и за сетен път ме наведе на мисълта, че сградата невинаги е служела за фабрика. Кимнах и се усмихнах на Уъгморта, стоящ на пост в подножието му.