Довършителката

През цялото време си мислех: Не само името ми е приковано за това място, а и аз самата.

Още в началото, щом влязох в цеха, Куентин побърза да дойде и да ме поздрави.

– Мислех, че ще се появиш чак утре, Вега. Иначе щях да се подготвя по-добре.

– Не знам какво да правя – отвърнах с нотка на отчаяние.

Тогава той отиде до своята маса и се върна с малка метална статуетка. Тя изобразяваше мъжки Младок, държащ куче.

– Ето – каза. – Ще довършваш ей такива неща. Това е метал, но ще работиш също и с дърво, керамика, порцелан и други материали. Гледай ме сега как ще боядисам този Уъг и неговото куче в приятни цветове.

– Откъде знаеш какви цветове да използваш?

– С всяко изделие вървят инструкции, но ще имаш и известна свобода да ползваш въображението си. Понякога ще боядисваш, резбоваш или щамповаш предмета, а друг път ще го обработваш така, че да изглежда по-стар.

– Но аз нямам понятие как се правят тези неща.

– Явно си показала творчески заложби по време на Обучението, иначе нямаше да те назначат за Довършителка.

Тогава направих връзката. Часовете по изкуство наистина ми бяха любимите. Обичах да рисувам, инстинктивно знаех кои багри да съчетая. Справях се добре с грънчарското колело и дори се занимавах малко със скулптура.

Погледнах Куентин.

– Мислех, че поне в началото някой ще ми показва.

– Така е. Аз ще ти показвам.

– Ами твоята работа? – попитах, поглеждайки недовършените предмети на тезгяха му.

– Това ще е част от чиракуването ти – да ми помогнеш да ги довърша. Отдавна чакам този момент, Вега. Винаги съм се надявал, че ще те назначат в Комините.

И той не ме излъга. Всеки ден идвах във фабриката с усмивка само защото Куентин беше тук. Усвоявах занаята бързо, докато накрая уменията ми не се изравниха с неговите.

Сега си спомнях всичко това не от носталгия, а по съвсем различна причина.

Защото Куентин Хърмс бе същият онзи Уъг, когото бях видяла да се носи стремглаво към Мочурището по разсъмване, с целия Съвет и кучетата по петите си. Знаех, че днес той няма да се появи на работа, затова се чудех кога ли останалите ще усетят отсъствието му.

С глава изпълнена повече със страх, отколкото с недоумение се обърнах към единственото нещо, което умеех да правя добре – довършването на красиви неща, предназначени за Уъгове, които могат да си ги позволят. Аз самата не спадах към тяхното число.

Вдигнах първия си предмет за деня – порцеланова купичка, която трябваше да се нашари с бои и после да се изпече в пещта. Докато я оглеждах, капакът и се плъзна и едва не падна на пода. Оставих го върху тезгяха и улових купичката по-здраво.

Едва тогава забелязах малкия къс пергамент, сгънат в нея. Озърнах се да видя дали някой не ме наблюдава, после внимателно промуших пръсти вътре и го извадих. Пъхнах го под един парцал, после разгънах парцала уж че се каня да излъсквам нещо и го прочетох. Думите бяха изписани с дребен, прилежен шрифт.

Вече няма да се върна в Комините, Вега. Качи се на Дървото си тази вечер. Онова, което ще намериш там, може да те освободи от Горчилище, ако ти го желаеш. К.Х.