Остриетата на Кардинала [bg]

Тя беше бледа, с опънати черти, но си оставаше много красива. Може би слабостта и големите ѝ тъжни очи бяха великолепно допълнение към крехката ѝ хубост.

— Да, господине, търсех ви.

Марсиак предложи стол на девойката и изпълнен с внимание, седна до нея.

— Слушам ви, госпожо.

— Моля ви, казвайте ми Сесил — рече тя срамежливо.

— Добре… Сесил.

— Първо искам да ви благодаря. Без вас тази нощ…

— Забравете това, Сесил. Вече сте на сигурно място сред тези стени.

— Вероятно е така, но аз не зная нищо за вас и за вашите приятели. И продължавам да си задавам въпроси, на които нямам отговор.

Тя погледна тъжно, така че разтопи сърцето му.

Гасконецът пое ръката ѝ. Девойката не я отдръпна. Дали неволно не беше го подтикнала да стори именно това? Марсиак реши, че е така, и играта му хареса.

— По пътища, които не мога да ви обясня, без да издам тайните, които не ми принадлежат — обясни ѝ той, — моите приятели и аз стигнахме до срещата си с вас. Трябва все пак да знаете, че сме ваши съмишленици и че враговете ви са и наши противници. Затова всичко, което можете да ни кажете, ще послужи на вашата кауза, каквато и да е тя. Доверете ни се. И ако това ви е трудно, поне се доверете на мен…

— Но аз вече казах всичко на госпожа Дьо Водрьой! — възкликна намръщено Сесил.

— В такъв случай не бива да се тревожите за нищо, защото ние ще се погрижим за останалото. Заклевам се, че ако това е по човешките сили, ще намерим сестра ви Шантал.

— Много благодаря, господине.

— На вашите услуги.

— Наистина ли, господине?

Той я погледна в очите, този път хвана и двете ѝ ръце, деликатно, с върха на пръстите си.

— Можете да бъдете сигурна — рече.

— Тогава може би…

Тя не довърши изречението, обърна се, сякаш съжаляваше, че си е отворила устата. Гасконецът се престори, че е паднал в капана.

— Моля ви, Сесил. Говорете. Искайте.

Отправи към него свенлив поглед, чиято ефикасност вероятно съзнаваше.

— Бих желала, господине, да ме придружите до моя дом.

— Сега ли?

— Да. Оставих там неща, които ми липсват и които искам да прибера.

— Това би било крайно непредпазливо, Сесил…

— Моля ви, господине.

— Кажете ми какво ви е необходимо и аз ще отида да го потърся.

— Става дума за вещи, без които една жена не може дълго да остава… Нито пък да говори за тях на някой мъж…

— Така ли… Тогава се разберете с баронесата. Или с Наис… Каквото и да става, не бива да се връщате в дома си. Все още опасността е твърде голяма.

Младата жена разбра, че няма да се наложи. Победена, тя тъжно се съгласи и рече:

— Да. Без съмнение сте прав.

— Искрено съжалявам, Сесил.

Тя стана, благодари за последен път, каза че ще се върне в стаята си, и напусна кухнята.

Марсиак остана замислен и неподвижен.

После запита:

— Какво ти е мнението?

Анес приближи, след като известно време беше наблюдавала сцената от прага на вратата. Тя проследи разговора, без Сесил да я види и да я чуе. Но гасконецът я беше забелязал и Анес знаеше това.