Остриетата на Кардинала [bg]

— Наистина ли?

— Искам да кажа, че вече не ме боли толкова.

— Ти опразваш бутилка след бутилка, за да успокоиш страданието си.

— Нямаш ли си друга работа, освен да броиш бутилките?

— Имам. Да се погрижа за крака ти.

Лепра се предаде с въздишка и неохотно го остави да действа. Марсиак мълчаливо свали превръзката и прегледа раната, за да се убеди, че не е инфектирана. Движенията му бяха нежни и точни.

Най-накрая, без да вдига очи към пациента си, той запита:

— Откога знаеш?

Лепра се сепна, отначало изненадан, а после обезпокоен от въпроса.

— Какво да зная? — рече той, защитавайки се.

Този път Марсиак пресрещна погледа му. Гледаше строго и ставаше ясно, че не желае да повтаря питането. Старият мускетар откликна:

— А ти? Ти откога знаеш?

— От вчера — обясни гасконецът. — От първия път, когато се погрижих за раната ти… Забелязах, че кръвта ти е смесена с обатра. Тя беше прекалено много, за да не си наясно, че си болен от ранса.

Според Гален, древноримския лекар от Античността, чиито теории все още бяха в основата на западната медицина, човешката физиология произтичаше от равновесието между четирите телесни течности — хуморалната теория: кръв, жълта жлъчка, черна жлъчка, слуз. Преобладаването на която и да било от тези течности определя характера на индивида и темперамента му — сангвиник, холерик, меланхолик или флегматик. Всичко е добре, когато телесните течности са в хармонични количества, подходящи за организма. Но човек се разболява, щом някоя течност започне да преобладава. Нормалното ѝ количество трябва да бъде възстановено посредством кръвопускания, клизми и други прочиствания на тялото.

Бидейки авангардисти, лекарите от факултета в Монпелие — където Марсиак беше учил — установиха, че заболяването, причинявано от драконите, се дължи на пета телесна течност, характерна за тяхната раса: обатра. „Тя — твърдяха те — нарушава равновесието на човешките течности, една по една ги разваля и води до познатото ни болестно състояние.“ Техните колеги и традиционни опоненти от факултета в Париж не искаха и да чуят за обатра, тъй като Гален никъде не я споменаваше; а той не можеше да греши. Така че безплодните спорове между учените глави нямаха край.

— Болен съм от две години — каза Лепра.

— Прояви ли се голямата ранса?

— Не. Смяташ ли, че бих позволил някой да се приближи до мен, ако бях зара̀зен?

Марсиак избягна отговора.

— Голямата ранса може и никога да не се прояви — рече той. — Някои живеят с малката до смъртта си.

— Или ще ме връхлети и ще ме превърне в окаяно чудовище…

Гасконецът мрачно потвърди.

— Къде е петното? — запита той.

— Навсякъде по гърба ми. Вече стига до раменете.

— Покажи ми.

— Не. Безсмислено е. Никой нищо не може да стори.

Наистина, независимо дали лекарите от Монпелие бяха прави или не за съществуването на обатрата, рансата си оставаше нелечима през XVII век.

— Страдаш ли?