Остриетата на Кардинала [bg]

Тишината се възцари толкова бързо, колкото се беше развихрило насилието. Ла Фарг извади втори пищов от кобурите си, двамата с Алмадес скочиха на земята, завързаха конете си, разгледаха околностите и къщата, тъй като се опасяваха, че отнякъде може да изникнат нови противници.

— Виждаш ли някого?

— Не — отговори испанският учител по фехтовка. — Струва ми се, че бяха само трима.

— Навярно са останали тук, за да се убедят, че огънят се е разпалил.

— Значи вътре е имало нещо, което е трябвало да изчезне.

С рапири в ръце те полетяха към къщата.

Доста стаи бяха подпалени, черен дим дразнеше очите и гърлата им, но опасността все още не беше чак толкова голяма, макар да изглеждаше късно да бъде изгасен пожарът. Докато Алмадес тръгна нагоре по стълбата към първия етаж, Ла Фарг се зае да изследва партера. Той преминаваше от стая в стая, не намери нищо и никого, накрая спря пред малка вратичка и точно в това време испанецът слезе при него.

— Горе има помещение с ракла, пълна с мъжки и женски дрехи. И също с театрални гримове.

— Да видим мазето — нареди капитанът.

Отвориха вратичката, слязоха по каменните стъпала и в полумрака откриха Кастила, полугол и кървящ, все така овесен на китките си, осъден да загине сред жаравата, която изпълваше къщата. До нозете му лежеше тежката верига, с която го бяха били.

Ла Фарг го държеше здраво, докато Алмадес го развърза. След това го отнесоха през партера далеч от пламъците, които вече обхващаха стените и атакуваха таваните. Положиха клетника на тревата край къщата.

Въпреки че беше ужасно омаломощен, Кастила се гърчеше, стенеше, шепнеше нещо. Сякаш напразно се опитваше да събере последните си сили, за да отправи важно послание. Ла Фарг се наведе и приближи ухото си до мълвящите му устни.

— Какво казва? — запита Алмадес.

— Не зная — отговори капитанът и приклекна. — Нещо като… „гаранегра“?

— Garra negra — промълви испанецът, който се досети, че изреченото е на родния му език.

Ла Фарг го погледна с очакване.

— Черният нокът — преведе Алмадес.