Остриетата на Кардинала [bg]

Пътьом те се сблъскаха с група конници, които, препускайки в галоп, ги принудиха да се отдръпнат настрана. Може би не биха им обърнали внимание при нормални обстоятелства. Но ги предвождаше едноок мъж, облечен с черни кожени дрехи, който много приличаше на този, когото Марсиак изненада същата нощ да подготвя отвличането на младата Сесил Гримо.

— Не вярвам в подобни съвпадения — рече Ла Фарг и проследи с поглед конниците, които се отдалечаваха в посока към Париж.

Тъй като Алмадес му отговори с красноречив поглед, двамата смушкаха конете си, за да пристигнат колкото е възможно по-бързо.

Забавиха ход едва когато се приближиха до желязната порта. Тя беше широко отворена към пътя, който пресичаше овощната градина.

— Заредени ли са пищовите ти? — запита старият капитан.

— Да.

Рамо до рамо, с повишено внимание продължиха по пътя между разцъфналите дървета. Въздухът беше мек, изпълнен с деликатни аромати и ухание на плодове. Утринното весело слънце разпръскваше празнична светлина, а птичките пееха. Листата наоколо се полюляваха под полъха на лекия ветрец.

Пред малката къща стояха двама души. Като забелязаха приближаващите се конници, те любопитно протегнаха вратове, за да ги разгледат по-добре. Бяха въоръжени с рапири, стегнати с дублети и обути с високи ботуши. Единият от тях имаше пищов на колана, точно пред корема.

— Кои сте вие? — извика той гръмогласно.

Направи няколко крачки, докато другият остана назад и беше обърнал гръб на слънцето. В същото време трети мъж излезе от къщата, като остана близо до прага. Ла Фарг и Алмадес точно оцениха положението: посрещачите им се подготвяха за сражение.

— Името ми е Ла Фарг. Идвам да посетя един свой приятел.

— Какъв приятел?

— Кавалерът Кастила.

— Тук няма човек с такова име.

— Но нали това е жилището му?

— Може би. Току-що си тръгна.

Мъжът с пищова се опитваше да изглежда непринуден. Ала нещо го изпълваше със страх, сякаш очакваше да се случи близко и неизбежно събитие и се боеше, че времето работи против него. Другарите му споделяха същата тревога: бързаха всичко да свърши, да видят как неканените гости си тръгват.

— Скоро ли? — запита Ла Фарг.

— Съвсем скоро.

— Ще го почакам.

— По-добре елате пак.

— Кога?

— Когато пожелаете, господине.

Като изморен от язденето конник Алмадес се беше навел напред, а ръцете му висяха на няколко сантиметра от пищовите в кобурите на седлото. С бръснещ поглед под широкополата шапка той следеше потенциалните си противници и преценяваше кой — отчитайки сред останалите фактори спецификата на терена — ще му се падне, ако нещата тръгнат на зле. С показалец, безимен и среден пръст непрекъснато тактуваше разсеяно.