Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
— Бащата на Лука, Юри Чеплак, бил лабораторен асистент на Тесла в Ню Йорк, после и в Колорадо Спрингс, после пак в Ню Йорк. Изписал е стотици тетрадки! И сега те са на Лука. Но дава ли ни ги той? Не! Упорит старец. Единак. Заради тетрадките много хора ходят при него. И понякога му носят подаръци.
— Какви?
— Водка — каза намръщен Новакович. — Да знаете, че вашето ФБР лъже за маестрото. Казват, че не си водел записки, че запаметявал всичко, че не правел макети, че не планирал експериментите си стъпка по стъпка. Само че това са… — той се усмихна и вдигна поглед към тавана, сякаш търсеше най-точната дума —… бабини деветини.
Бърк се засмя.
— Та този човек, Чеплак…
— Юри усетил, че се задава война, и се прибрал вкъщи.
— За Втората световна говорите, нали?
— Да, разбира се. Онази война. Юри взел тетрадките със себе си. Войната свършила. После започнала Студената война. А през Студената война тетрадките не ходят никъде.
— Останали при сина му — предположи Бърк.
— Не, Лука отишъл в Австралия, а тетрадките останали тук. Лука бил физик в един тамошен университет — в Пърт. Прибрал се чак когато баща му починал. Шестдесета-шестдесет и пета. Там някъде.
— А след това?
— Бил е преподавател в Загреб. Но това е било отдавна. Вече от десетина години не работи. Така че нещата могат и да се променят.
— В какъв смисъл? — попита Бърк.
— Надявам се Лука най-после да ни даде тетрадките. Помолих Джак Уилсън да говори с него, но… Лука май много държи на посетителите си. Хората идват да видят тетрадките, водят го на обяд, черпят го… — Музейният директор разпери ръце.
По молба на Бърк Новакович провери за адреса на Лука Чеплак и го записа на листа с адреса на Уилсън.
— Бяхте изключително любезен — каза Бърк, когато стана да си върви.
— Няма проблем. Искате ли да ви изпратя копие от доклада на Уилсън? Много е интересен, ще видите.
— Наистина ли?
— О, да — отвърна Новакович. — В известен смисъл поне. Макар че лично аз не одобрявам идеята. А мисля и че маестрото не би одобрил. Тесла така е страдал заради Тунгуска, а сега всички тези приказки за оръжие… Не. Не би го приел, така мисля аз.
Бърк свъси чело. „Какво е Тунгуска, за Бога?“ — зачуди се той, а на глас попита:
— Докладът му за това ли беше?
Новакович кимна.
— Да. За оръдието на Тесла. — Съзрял недоумението на Бърк, Новакович се усмихна. — Честотно лъчево оръжие. Сещате се — направи жест, като сви ръка в юмрук, а после я разтвори рязко, — бум… и край!
— Сериозно?
— Да! В доклада си Уилсън коригира изчислените от маестрото собствени вектори, за да получи по-точен фокус.
Бърк нямаше идея за какво говори музейният директор. Цялата история ставаше все по-дива. Оръдие на Тесла? Защо не? „Телепортирай ме, Скоти.“ Започваше да се чувства като в епизод на „Стартрек“. Благодари на Новакович за съдействието, спусна се по стълбите и излезе на улицата. Важното беше, че получи онова, за което беше дошъл — името и адреса на Д’Анкония. Щеше да предаде информацията на Коваленко и край.
Въодушевлението му се стопи в интернет кафенето до хотела. Имейлът, който прати на Уилсън с „Тесла“ в полето „относно“, му бе върнат като недоставена поща почти веднага. Бърк провери дали не е сгрешил при преписването на дадения му от Новакович адрес, но грешка нямаше. Нямаше го и Уилсън.
И „Гугъл“ не му помогна особено. Търсачката върна двайсет милиона резултата за „Джак Уилсън“, което, даде си сметка Бърк, можеше да се очаква. И все пак… Прегледа първите няколко страници и видя, че повечето резултати се отнасят за играч на „Питсбъргските пирати“, магазин за рибарска стръв в Монтана и някакъв индианец, умрял през трийсетте. Въздъхна.
Щеше да прегледа всичките, ако се стигнеше дотам, но имаше чувството, че пак ще удари на камък. Кликна на „разширено търсене“ и добави „Никола Тесла“. Този път „Гугъл“ му върна страницата, която беше разглеждал предния ден — списъка с докладите от симпозиума: „Дж. Уилсън (университет «Станфорд»)“ „Тунгуският инцидент — векторни изчисления при скаларните двойки“. „Тунгуска…“
Бинго!
Бърк гледаше втренчено екрана. „Станфорд“. Ако беше вярно, от университета сигурно биха могли да му помогнат. Или пък сам би могъл да си помогне. Все трябваше да има база данни, в която да влезе. Ако не той, то сестра му. (Мег можеше да изрови всякаква информация в нета.) Списъци с възпитаниците на университета, випуски, карти за библиотеката — а защо не и публикувана дипломна работа или докторат, ако Уилсън беше защитил магистърска или докторска степен. А сигурно беше. Векторни изчисления? Скаларни двойки? „На мен трябва да ми дадат Нобелова награда само защото успявам да ги напиша без правописна грешка“, помисли си Бърк.