Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
— Не сте ченге, нали?
Бърк поклати глава.
— Не приличате на ченге.
— Защо, как изглеждат ченгетата? — попита той.
— Големи мускули и свински очички. — Тоти се облегна на бара. — Миналата седмица идваха двама от РДБ да питат за този Франк.
— РДБ?
Тя завъртя очи.
— Държавна сигурност.
— И какво искаха? — попита Бърк.
— На кого му пука? Тук никой нищо не им казва.
— Защо?
— Защото същите копелета идваха тук и преди два месеца. Арестуваха добри момичета. — Жената направи пауза. — Добре де — призна тя, — може и да са се занимавали с проституция. Но никога не са създавали проблеми. А и бакшишите си ги биваше покрай тях. — Погледна Бърк в очите. — Вие оставяте ли бакшиши?
Бърк кимна.
— О, да. Винаги оставям бакшиш.
— Браво! Защото тук хората рядко оставят. Според мен е виновен комунизмът.
Бърк кимна съпричастно и хвърли още една банкнота от хиляда динара на бара.
— Така или иначе — каза Тоти, — никой не казва нищо на ченгетата.
— Английският ви е наистина добър между другото…
— Живях двайсет години в Чикаго. В Уест Сайд.
— Сериозно?! И после… какво? Върнали сте се?
— Майка ми се разболя, така че… — Гаврътна на екс уискито все едно беше текила.
— Тя оправи ли се? — попита Бърк. — В смисъл, вече е добре, нали?
Тоти килна глава и се усмихна, изненадана от въпроса.
— Да — каза тя. — Вече е добре. Изрязаха го. — Направи пауза. — Вижте, нямам нищо против да ви разкажа за този ваш Франк, но не хранете големи надежди. Не знам много.
— Знаете името му. Наричате го Франк.
Тя поклати глава.
— Той сам се нарече Франк. Идваше, пиеше по две бири. Не беше от приказливите.
— За какво си говорехте все пак? — попита Бърк.
— Ами аз казах: „Здрасти, аз съм Тоти“. А той: „Франк“.
— И това е всичко?
Тоти кимна. Динарите изчезнаха.
Бърк се почувства извозен.
— Той говори ли с някой друг?
Тоти поклати глава.
— Не. И толкова по-зле. Много беше симпатичен. Разни хора тук му пускаха аванси — момичета, момчета, — но той не прояви интерес. — Замисли се за миг. — Все пишеше нещо.
— Пишеше?
— Имаше една тетрадка — обясни тя. — Понякога сядаше тук, на бара, където сте вие сега, и аз поглеждах. Пишеше букви. Букви и цифри.
— Имате предвид като…
— Като алгебра. Реших, че сигурно е студент. — Почука с нокът по чашата си и погледна въпросително Бърк. Той кимна и Тоти си наля още едно питие.
— И не е споменал нищо за себе си?
Тя поклати отново глава.
— Веднъж танцува.
— Танцува? — попита Бърк.
Тоти кимна.
— Оная вечер оркестърът направи почивка. Нямаше много клиенти. Франк се понапи. И… взе да танцува.
— Сам?
Тоти се засмя.
— Да! И не танцува… туист или нещо подобно. Такъв танц не си виждал, гарантирам ти! Взе да си тананика нещо, този Франк. Да се върти. Все едно се носи във въздуха. Много изящно, но… Както и да е, танцува доста дълго — пет, може би десет минути. Музикантите се върнаха, ама не почнаха да свирят, само седят и го гледат. Аз също.
Погледна към Бърк. По изражението му личеше, че няма представа за какво говори тя. Тоти сви рамене.
— Когато спря да танцува, ми даде голям бакшиш. Каза, че заминавал.
— Каза ли къде отива?
— Не. — Вдигна високо чашата си и я пресуши.
Бърк стана да си ходи.
— О — каза тя. — Чакайте. Сетих се още нещо. Той говореше сръбски.
— Айде стига бе…
— Онази вечер, когато се напи. Акцентът му беше ужасен. Попитах го дали не е от натовските части. Понякога войниците закачат по някоя и друга дума. Той само поклати глава. Затова реших, че сигурно има роднини тук. Но той каза, че нямал роднини, а го бил научил по книги.
— В училище?
Тоти поклати глава.
— Не. Каза, че сам го бил учил.
Бърк й благодари и се качи в стаята си. Застана до прозореца и се загледа в снега навън. Валеше по-силно и светлините на автомобилните фарове се проточваха в разноцветни снопове.
Просна се на леглото. Автомобилните снопове се плъзгаха по тавана и стените. Всичко беше толкова странно. Никола Тесла и Айн Ранд, американец, който говори сръбски и танцува чудати танци. Бърк въздъхна, обърна се настрана и затвори очи. Някъде вън кола беше заседнала в снега и гумите й се въртяха на празен ход. „Също като при мен“, помисли си той.
Като го видя във фоайето на следващата сутрин, рецепционистът кимна към портиера, дребен човечец в червена униформа със златни ширити и еполети.
Бърк тръгна към него.
— Иво?
Портиерът се обърна, изненадан, че някой клиент знае името му.
— Да?
— Господин Милич ме посъветва да говоря с вас.