Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
Тя не смееше да погледне принца в очите. Не и отново. Тя сведе главата си ниско напред с желанието да потъне в морето на черната си коса. Помисли си дали да не си свали очилата. Всичко щеше да се размаже пред очите й. Може би така щеше да замъгли и болката, която я терзаеше.
Шега, чу в съзнанието си тя. Милисънт!
Сега тя бе последната, с която Пейдж искаше да разговаря. Махай се, молеше се тя наум.
Но, скъпа, може би ти просто се нуждаеш, от малко чувство за хумор…
Трябва да съм луда да разговарям с теб тук и сега, отвърна Пейдж, без да пророни и звук.
Но тя се замисли върху съвета на Милисънт. Може би тя щеше да успее да излезе от неловкото положение, ако представи детските си мечти като шега, насочена към родителите й.
— О, мамо, татко — засмя се тя и размаха ръка във въздуха, сякаш изхвърляше мисълта в забвение. — Не знаех, че съм успяла. Тогава се шегувах с вас, не се ли досетихте?
Баща й я погледна въпросително. Тя винаги се бе гордяла с това, че имаше същите очи като неговите; наситеният кехлибар в очите му караха нейните да бледнеят. Той поклати красивата си глава, докато я наблюдаваше леко озадачен.
— Единственото ми желание е — каза той — такава да е била истината. Моето малко момиченце така и не се научи как да се шегува.
— Всъщност, тогава възприехме думите й за напълно сериозни — призна Александра. — Не че преди познавахме някакви принцове. — Тя затрепка с мигли, сякаш флиртуваше с Никоу, и Пейдж се смая, че майка й, изглежда, не забелязваше свъсената гримаса на принца. — Един наш приятел познаваше британския консул — продължи тя, — който беше пер в Кралството. Той имаше син на години колкото Пейдж и ние си помислихме, че сме подготвили нещата. Разбирате ли, младият мъж, изглежда, жадуваше да излиза с американка от добро семейство. Той дори си мислеше за женитба.
Пейдж се чудеше дали горещината на лицето й няма да подпали храната в чинията й. Тогава беше на двадесет. Родителите й я караха да се омъжи за дребничкия лорд Лафингтън — кльощав, с пъпчиво лице и груб глас. Пръстите му непрекъснато го сърбяха да я докосва в най-неподходящото време. Но никога пред нейните или неговите родители.
Той бе имал чувство за благоприличие.
Това бе причината защо Пейдж толкова бързо се отказа от първоначалната си идея за състезанието, на което туристите щяха да изберат булка на Никоу. Последното нещо, което искаше, бе да се омъжи за такъв отвратителен благородник. Тя дори не пожелаваше такова нещастие на най-заклетия си враг, а да не говорим за мъжа, на когото държеше.
— Видяхте ли, майко — отвърна тя възможно най-лъчезарно, — че не бях толкова въодушевена тази вълшебна приказка да се сбъдне. Успях да избегна женитбата си с лорд Лафингтън.
— Очевидно, скъпа, ти си чакала по-добра партия от него — каза Александра със захаросана усмивка и недвусмислен поглед към Никоу.
Пейдж никога не се бе радвала толкова да се сбогува с родителите си. Алфред любезно им бе предложил да ги откара до Дарджънт Сити. С лимузината, разбира се.
Те не бяха отказали. Бяха убедили управителя на по-модерния на вид хотел да им позволи да останат в ремонтирана стая в почти завършената вече сграда.
Тя им бе обещала да ги посети на следващия ден, преди да отпътуват за френската Ривиера. Или Монако. Все още не бяха решили накъде да потеглят.
Сега Никоу се бе запознал с очарователните й, изтънчени и блестящи родители. Те несъзнателно бяха подчертали колко несръчна бе очилатата им дъщеря.
Какво го бе прихванало Никоу, за да я люби? Може би зад това в края на краищата се криеше Милисънт.
Пейдж трябваше да се скара на фантастичната си приятелка. Но не сега.
Сега трябваше да се погрижи да спаси работата си.
Веднага щом вечерята приключи, Едуард закара Сюзън в столицата. Шарлот и Руди се оттеглиха в своите покои. Докато Пейдж изпращаше родителите си с Алфред, с периферното си зрение бе забелязала Никоу да излиза през кухненската врата и да се отправя към рова.
Очакваше ли я там? Или просто искаше да бъде сам след ужасната вечеря?
Тя трябваше да разбере.
С надеждата, че той бе занесъл достатъчно хляб, забърза по едва осветената пътека зад замъка и премина през портата на външната стена. Нощта бе по-хладна от предишните. Или може би тревогата я караше да трепери.
Той не беше там, където тя очакваше да го открие. Никоу не седеше на любимата им пейка.
Вместо това тя трябваше да го потърси в сенките с присвити очи. След няколко минути го забеляза, облегнал се на порутената статуя с лебеда.