Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
Мирисът на свещи около масата се смесваше с аромата на лук, домати, риба и подправки. Алфред влезе в залата, като тикаше пред себе си количка, на която бяха наредени блюда със спагети в сос от риба, раци и миди. Пъргавата Мейбъл бързо сервира блюдата на масата.
— Мейбъл е готвачка, възпитаничка на Кордон Блю — изтъкна гордо Пейдж на родителите си.
— Наистина ли? — попита баща й. Той с интерес изгледа поруменялата Мейбъл. — Мислили ли сте някога да продадете рецептите си? Може би даже вашия сос от спагетите?
— О, не, мосю — отвърна тя, като размаха ръце във въздуха. Тя продължи на английски език със силен френски акцент. — Толкова съм щастлива да обслужвам нашия чудесен принц. Това е всичко, което някога съм искала.
Бащата на Пейдж изглеждаше непоколебим и на Пейдж й се прииска да потъне вдън земя. Нима той наистина се опитваше да изкуши готвачката на принца да го напусне с обещание за повишение? Искаше й се да вземе вкусния сос на спагетите и да го захвърли в красивото лице на баща си.
Разбира се, не го направи. Тя не можеше да направи нищо неловко. Особено пък със своите родители. Те й мислеха доброто. Винаги го бяха правили.
— Толкова чудесно от ваша страна бе да наемете Пейдж — каза Александра, която седеше отдясно на Пейдж. — Искам да кажа, ние винаги сме знаели, че тя е великолепна историчка — тя наблегна на последната дума, — но някой от вашия ранг да го оцени — ние не можем да се гордеем повече от това.
Пейдж не можеше да се чувства по-унизена от тази забележка. Все пак нищо не каза. Отново родителите й й мислеха само доброто.
Макар че седеше през няколко места от принца, Александра се наведе напред и се обърна направо към Никоу.
— Казвала ли ви е някога, че винаги е мечтала да стане принцеса и да живее в замък?
Пейдж чу шум от падане на прибори и погледна към Никоу. Сребърният му нож и вилица бяха паднали в чинията пред него, сякаш той ги бе захвърлил там. Бе разлял няколко капки доматен сос по покривката и чашата си за вино. За щастие, бялата му риза беше неопетнена. Дали случайно бе изпуснал приборите си? Или в действителност ги бе захвърлил?
Тя се осмели да срещне погледа му. Мракът в тях преди бе нищо в сравнение с гневния поглед, с който я стрелна.
Тя потрепери. Той беше бесен. Не можеше да го обвинява за това.
Унижението, което изпитваше преди, не можеше да се сравни с огромната вълна от срам, която я заля със силата на планински водопад. Трябваше да му обясни.
— Майко — каза тя, — това е мечтата на всяко малко десетгодишно момиче. Тогава вълшебните приказки изглеждат истински.
— Но ти не престана да мечтаеш, мила — продължи Александра. — Ти бърбореше за вълшебни приказки дори когато беше в горните класове на гимназията. Дори по времето, когато абитуриентският ти бал настъпи, ти споменаваше нещо за някаква вълшебна кръстница.
Сега Пейдж си спомни, че в своя ужас за това, което се бе случило през онази нощ, която бе прекарала с краля на стръвта за риба в училището „Хамилтън Хай“, тя се бе опитала да обясни на родителите си защо всичко се бе объркало. Но не бе продължила след първото си изречение, защото то ги бе накарало да избухнат в смях.
Тя бързо се бе затворила в себе си и никога не спомена за това отново — тъй като самата не можеше напълно да повярва в съществуването на Милисънт.
— Това е само една приказка, майко — отвърна тя. — Никога не съм искала да кажа…
— О, но ти бе толкова превзета — намеси се баща й, — като ни говореше за вълшебни феи и Пепеляшки и как един ден на всички ни ще покажеш…
— Как ще станеш принцеса — добави Александра.
На Пейдж й се прииска да избяга от стаята. Тя толкова здраво стисна салфетката си в скута, че усети как изхабените й нокти се забиваха в дланите й. Как можеше да се спаси от това ужасно унижение?
Сега Никоу щеше да я счита за още по-голяма лъжкиня, отколкото преди.
От другата страна на масата Руди погледна към нея само колкото да й покаже съчувствието си. Шарлот, която дъвчеше изпъкналата си долна устна, изглежда, също съчувстваше на Пейдж.
Но не и Сюзън. На съвършеното й лице бе изписана злорада усмивка. О, каква наслада изпитваше тя при този ритник в обикновения задник на Пейдж.
Едуард също несъмнено изпитваше голямо удовлетворение да вижда някой, дори толкова маловажен като Пейдж Конър, да скимти при намека, че е мечтала да бъде онази обикновена жена, която легендите предвиждаха да се омъжи за принца. Само ако той се осмели да стори такова нещо.