Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
Пейдж веднага погледна към своята мръсна тениска и прилепналите все още влажни джинси. Преглътна с мъка. Това ли бе жената, която можеше за миг да привлече вниманието на принц?
С въздишка на уста, тя тръгна напред с протегнати с такова оживление ръце, сякаш посягаше към вонящ скункс.
— Мамо? Татко? Какво правите тук?
Глава шестнадесета
— Каква очарователна спалня — каза Александра Конър.
Пейдж винаги си бе мислила за майка си като Александра. Както нейното собствено, истинско, малко име — Елеонора, Александра й звучеше като възпитана, прекрасна… блестяща жена. А тези думи със сигурност подхождаха на майката на Пейдж — красноречивата, главозамайващо привлекателна телевизионна водеща.
По нищо не приличаше на Пейдж.
Пейдж не искаше да води майка си в своята стая, но Александра бе настояла.
— Трябва непременно да видя къде точно в истинския замък живее моето бебче.
Пейдж се почувства, сякаш смучеше палец в устата си и викаше гу-гу.
Не биваше да се безпокои за това, че канеше майка си тук. От години насам Милисънт се месеше в живота й, но никога досега не бе издавала присъствието си пред семейството на Пейдж.
Все пак Пейдж се огледа наоколо. Слава богу, не усещаше никакъв мирис на люляци. Нито пък забеляза някакъв стълб от вълшебен прашец. Просто си беше същата чудесна стая в кулата със сводести стени и балдахиново легло, която тя отскоро обитаваше. Бе добавила някои свои собствени вещи — книги по история, за да си чете, преди да заспи, няколко тефтера и автоматични писалки. Тук Пейдж се чувстваше като у дома. Мислеше, че стаята бе прекрасна. Беше се топла и уютна.
Но как изглеждаше тази стая в очите на Александра?
— Значи моето бебче спи тук. Колко… прелестно. — Със съвършена походка на модел, Александра тръгна по персийския килим към балдахиновото легло. Полата й бе тясна и достатъчно къса, за да разкрие съвършените й крака. Носеше косата си, черна като косата на Пейдж, на любимата си прическа — стегнат, гладък кок. Начинът, по който разкриваше лицето й, подчертаваше прекрасно оформените й скули и грациозно вдлъбнатите й бузи. Гримът й бе, както винаги, безупречен.
Тя разгледа гравираните рози и листа, които пищно украсяваха таблата на леглото. После докосна с пръст полираното дърво. Благодаря на Бога за Алфред, помисли си Пейдж. Майка й не носеше бели ръкавици, но Пейдж щеше да се почувства унизително, ако Александра бе избърсала цял слой прах от таблата.
Майка й вдигна поглед.
— Стенописът е твърде… интересен. Знаеш ли кого се предполага, че изобразява?
— Н… не — заекна Пейдж. — Искам да кажа, това е сцена от гръцката митология, но…
— Но, любима, нали си историчка. — Бе избрала да стане историчка против желанието на родителите си. — С мозък като твоя, скъпа, ти със сигурност ще станеш доктор. Или: А може би адвокат — Пейдж осъзна, че трябваше да знае какво точно изобразяваше сцената. Тя сведе главата си засрамена.
— Обиколката на замъка бе очарователна. — Александра ловко смени темата. Очевидно не забеляза унижението на Пейдж.
Въобще не приличаше на обиколката й с Никоу: бърза и тиха. Пейдж въобще не бе обърнала внимание на многобройните стаи и прекрасните неща в тях. Но през това време тя можеше да поговори с родителите си върху по-общи теми.
Мислеше си за обиколката, която бяха направили с Никоу. Споменът за нея й напомни за нощта, през която тя толкова много се нуждаеше от Милисънт — нощта, през която трябваше да избяга от Никоу, преди идването на полунощ да изтрие нейния временен блясък.
О, какво ли не би дала за една-единствена частица блясък в този момент! Тя просто трябваше да покаже на Александра колко добре се справяше.
Александра приглади ватираната кувертюра на леглото, обърна се грациозно и седна. После изискано кръстоса крака. Тя се усмихна на Пейдж и погледна дъщеря си, сякаш очакваше от нея да произнесе един или два дълбокомислени коментара.
Пейдж напъна мозъка си да измисли нещо. Каквото и да е. Нищо не й хрумна.
— Много любезно беше от страна на твоя принц Никоу да ни покани на вечеря — наруши тишината Александра.
— Той не е моят принц Никоу. Той е моят шеф. — Все пак след този прекрасен следобед в планините Пейдж можеше да усети, че цялата се изчервява от смущение. — И, да, много мило беше от негова страна.
— Разбира се, че ще се преоблечеш за вечеря, нали? — попита майка й.
Пейдж се огледа. Джинсите й бяха изсъхнали, но нейната тениска от Смитсън бе изцапана с кал от брега на вира.