Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
След четиридесет и пет минути езда, откакто бяха напуснали Херефорд, Дейвид започна видимо да се тревожи.
— Познаваш ли местността? — попита го Джослин.
— Почти стигнахме — кимна той. — По-старите землища от имението се намират след завоя на реката Уай, а тези тук наоколо бяха прибавени по-късно.
Каретата забави ход и се отби към тясната пътека, водеща до два каменни стълба. До единия от тях се виждаше празна къщурка, очевидно предназначена за пазачите. В полумрака пътеката лъкатушеше сред високи и клонести дървета, повечето от които съсухрени.
— Какви са тези дървета, Дейвид? — попита Джослин. — Не съм виждала такива.
— Испански кестени — веднага отвърна той, без дори да погледне през прозореца на каретата. — Посадени са преди две столетия. Пътеката с кестените е дълга почти километър.
Тялото му беше напрегнато като тетива на лък. Само преди ден тя бе отпуснала ръката си върху неговата, за да му демонстрира симпатията си, за да го подкрепи, когато той се завръщаше след толкова продължително отсъствие в своя роден дом, макар че доскоро го смяташе за завинаги загубен. А ето че сега не смееше да го докосне.
Каретата най-после спря пред предната врата на къщата. Дейвид изскочи навън и се огледа с напрегнато изражение. Джослин го последва, но за разлика от него тя огледа с интерес старинната фасада. Къщата бе достроявана в различни стилове, но местният камък с червени жилки свързваше отделните секции. Макар че й липсваше великолепието на „Чарлтън“, сградата бе много привлекателна, а хълмовете и горите наоколо бяха така красиви, както Дейвид й ги бе описвал с любов.
Земите около имението обаче бяха ужасно занемарени. Джослин зърна няколко опитомени сърни, които бяха избягали от парка и сега припкаха на воля сред буйните храсталаци.
Изразът на лицето на Дейвид оставаше някак си далечен и малко отчужден и Джослин можеше само да гадае за какво си мисли той. Докосна леко ръкава му и тихо рече:
— Ще влезем ли?
Той се сепна, после кимна разсеяно и двамата редом изкачиха широките стъпала. Дейвид няколко пъти почука с желязното чукче, оформено като лъвска глава. Ударите отекнаха на кухо в къщата.
— Очакват ли ни за днес? — попита Джослин, докато чакаха някой да им отвори.
Дейвид замислено огледа сградата.
— Изпратих съобщение, но ми се струва, че в „Уестхолм“ едва ли гъмжи от слуги.
След няколко минути вратата се отвори и на прага застана плешив мъж на средна възраст. Лицето му се озари от широка усмивка.
— Господарю Дейвид! Добре дошли у дома! — приветства го мъжът и ниско се поклони. — Или по-скоро трябва да кажа лорд Престън. Всички в къщата с нетърпение очакваме вашето завръщане.
Те пристъпиха във високото преддверие, облицовано с дървена ламперия. Дейвид се втренчи в мъжа и възкликна:
— Мили Боже, Стретън, нима това си ти? Да не би вече да си станал иконом?
Мъжът отново се поклони.
— Имам тази чест, милорд.
Дейвид се обърна към Джослин:
— Помниш ли, че ти разказвах за схватките между мен и брат ми? Стретън бе този, който най-често ме спасяваше от преследванията. — Сетне отново се извърна към иконома: — Радвам се, че ме посрещна стар познат. Вече не се надявах някой тук да си спомня за мен. Освен това съм доволен, че си се издигнал.
Подаде му ръка. Икономът за миг се поколеба, но стисна ръката му и здраво я раздруса. Джослин си помисли, че в този затрогващ миг старата дружба между тях се оказа по-силна от строгите изисквания на протокола.
— Това е съпругата ми, лейди Джослин — продължи Дейвид, — придружавана от камериерката си мадмоазел Рено. Надявам се, че си ни приготвил стаите?
— Да, милорд, но се опасявам, че няма да заварите нещата така, както бихте желали. Брат ви, последният господар на „Уестхолм“, не поддържаше имението. Освен това — Стретън се изкашля смутено, — заради… хм, заради странностите в поведението им — на лорд Престън и на господин Тимоти, трудно може да бъде убедена някоя от местните девойки да постъпи на работа като камериерка.
Дейвид смръщи вежди.
— Да не би ти да си единственият прислужник в имението?
— Не съвсем, сър. Адвокатите, които бяха упълномощени като изпълнители на завещанието, не искаха да бъде наеман нов персонал преди вашето пристигане в „Уестхолм“, но жена ми, която, между другото, е добра готвачка, остана да работи в кухнята, а две момичета от селото се отбиват почти през ден, за да й помагат в чистенето. — Икономът въздъхна. — Страхувам се, че ще е нужно доста време, за да се стегне къщата.