Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
— Майка ми беше от Уелс и от малък говоря и двата езика — обясни Дейвид. — Не се тревожи, не си казал нещо, което да ме обиди.
Джослин развеселено наблюдаваше сцената, забавлявайки се с тази нова страна от характера на майора. Той бе от хората, с които никога не беше скучно.
Всички се качиха отново в каретата, за да изминат последния участък от пътя, и скоро стигнаха до предния двор на къщата на Морган. Мигом настана весела глъчка. С радостни възгласи Рийс сграбчи патериците и слезе от капрата, а Хю, напълно забравил за джентълменските обноски, скочи от каретата.
— Рийс! Хю! — Едра жена със зачервени страни изтича от къщата и се опита да прегърне и двамата си синове едновременно. След миг се появиха трите по-малки деца, следвани от господин Морган, две кучета и няколко пилета, завършващи шумната група.
Дейвид помогна на Джослин да слезе от каретата. Тъй като не желаеше да пречи на щастливата семейна среща, тя се наслаждаваше на гледката на планините Брекън Бийкън, издигащи се на запад, и на долината на река Уск в подножието на планините.
— Сигурно не е лесно да напуснеш такова красиво място. В Англия трудно могат да се намерят прекрасни кътчета.
— Наистина е красиво, но тук няма работа за младите мъже — практично отбеляза Дейвид. — Келтските земи са красиви и бедни. Понякога на човек му се струва, че английската армия се състои само от ирландци, шотландци и уелсци. Хю и Рийс са големи късметлии, тъй като сега имат хубава работа. Не се съмнявам, че и двамата от години изпращат част от заплатите си на семейството си.
Джослин прехапа устни.
— Това никога не ми е идвало наум. Понякога изпитвам срам, че съм родена и отраснала в богато семейство.
— Няма нищо лошо в това да се наслаждаваш на богатството си, стига да проявяваш състрадание към онези, които не са имали подобен късмет. А от това, което съм видял досега, вие сте щедра и благородна личност.
Топлотата в очите му я накара да изпита смущаваща смесица от удоволствие и притеснение. Тя не заслужаваше подобно възхищение.
След като първото радостно вълнение от срещата се уталожи, Хю взе ръката на Мари и я поведе към родителите си.
— Бих искал да ви представя Мари Рено.
Французойката изглеждаше нервна, но след бърз и проницателен поглед госпожа Морган я прегърна.
— Добре дошла, мило дете — изрече тя с мелодичния си уелски акцент.
Мари засия и отвърна на прегръдката. След това госпожа Морган се обърна към Джослин и срамежливо рече:
— Знам, че сте свикнали на по-големи удобства, милейди, но за нас ще бъде чест, ако заедно със съпруга си изпиете по чаша чай със семейството ни.
— По-скоро за нас ще бъде чест — учтиво отвърна Джослин.
Със седмината Морган, Джослин, Дейвид, Мари и кочияша къщата сякаш щеше да се пръсне по шевовете, но храната бе много вкусна. Големите кани с димящ ароматен чай бяха придружени от прясно изпечен хляб, туршия от мариновани лукчета, сирене, прясна извара и апетитни питки, пържени на тиган. Седнал между родителите си, Рийс се смееше високо и заразително, като всеки млад мъж. Мрачният войник от болницата бе само далечен спомен.
Докато отхапваше от вкусната питка, Джослин оглеждаше къщата. Тя блестеше от чистота, а полираният с восък дървен под контрастираше приятно със снежнобелите стени. В другия край на стаята, Хю и тримата по-малки Морган се бяха настанили върху резбован дървен сандък, който изглеждаше на няколко века. До него, на видно място върху полицата на старинен дъбов шкаф, бе поставена една овехтяла Библия. Би била щастлива в дом като този, ако го споделяше с любим мъж. После се усмихна на себе си — трудно можеше да си представи Кандоувър в подобна обстановка. Той бе аристократ до мозъка на костите си.
Когато стана време да си тръгват, семейство Морган благодари горещо на Джослин за всичко, което бе направила за синовете им. Тя отново се почувства засрамена. Стореното от нея не бе кой знае какво, а тези хора й бяха безкрайно благодарни.
Докато Дейвид й помагаше да се настани в каретата, Хю тихо каза:
— Сигурен ли сте, че не желаете да ви придружа до Херефорд, милорд? Баща ми каза, че в Черните планини кръстосват разбойници.
Дейвид поклати глава.
— Не е нужно да се разделяш със семейството си. До „Уестхолм“ има по-малко от петдесет километра и ще бъдем там преди да се стъмни.
— Много добре, милорд — отвърна Хю, доволен, че предложението му бе отхвърлено.
Дейвид се качи в каретата и се настани до Джослин.
— Ще трябва да кажа на това момче да престане да ме нарича „милорд“ — забеляза той, когато каретата потегли. — Така ме кара да се чувствам много по-сериозен, отколко съм.