Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
Дейвид се изправи на крака и видя Джослин застанала пред отворената врата на каретата с димящ пистолет в треперещите си ръце. Изстрелът й бе спасил неговия живот и живота на Мари, но тя бе бяла като платно и всеки миг щеше да припадне.
Раненият бандит повече не представляваше заплаха, а кочияшът най-после бе овладял конете.
— Отлична стрелба, скъпа!
Тя се вкопчи в него, докато ужасът, който до този миг не бе имала време да изпита, я заливаше на огромни вълни. През целия си живот бе познавала военни, често се бе люляла на коляното на чичо си — полковник от армията, бе танцувала и флиртувала с офицери, бе слушала с интерес историите им от войната. Но никога не бе виждала войник в действие. Изуми се от бързите и прецизни действия на Дейвид, съпроводени с хладна жестокост. За пръв път наистина осъзна, че приятелят й със смеещите се очи, деликатен и разбиращ, всъщност е воин, способен да се движи с бързината и ловкостта на нападащ леопард.
Той бе роден за водач. Сила и смелост се излъчваха от личността му. Младата жена скри лице на рамото му, трепереща от спомена за ужасния миг, когато разбойникът бе насочил пистолета си към гърдите му. Дотогава бе парализирана от бързината, с която се развиха събитията, но като видя, че животът му е в опасност, мигновено реагира. Ами ако се бе забавила само със секунда? Прилоша й като си представи Дейвид, проснат на земята с кръв, изтичаща от рана, този път смъртоносна.
— Не знаех, че си толкова добър стрелец — с възхита изрече той. — Откъде се взе този пистолет?
— Баща ми ме научи да стрелям. Винаги държа чифт пистолети в каретата — с треперещ глас отвърна тя. — Но нямаше да реагирам така навреме, ако не беше твоят пример.
Дейвид я притисна още по-плътно към гърдите си.
— Няма значение каква е причината. Ти се държа изключително смело.
Затвори очи. Нежните му ласки действаха успокоително върху опънатите й нерви. Не се докосваха за пръв път, но сега във вените й сякаш потече гореща течност. Навярно бе от нападението, от преживените страх и ужас. Искаше й се завинаги да остане така притисната до него, да го целуне…
Разтревожена, тя разпозна чувството, което се бе смесило с шока и страха. Това бе желание. Привличането помежду им, зародило се постепенно, днес бе избуяло като ярко и жадно за слънчевите ласки цвете. Желаеше Дейвид със страст, каквато не бе изпитвала досега.
Навлажни устните си и вдигна глава към него. Погледите им се срещнаха и той застина за миг. После повдигна брадичката й с пръст и притисна устни към нейните.
Устните й се разтвориха под неговите, а тялото й се разтърси от изгарящите усещания, замъгляващи съзнанието й. Веднъж я бе целунал, когато не бе на себе си, и тогава Джослин се бе запитала какво ли би било да я целуне в пълно съзнание. Сега вече знаеше. Истината се оказа разтърсваща.
Младата жена затвори очи и за миг се отдаде изцяло на вълшебството на момента, без да мисли, без да се съмнява. Той беше нейната сила и опора, нейното безопасно пристанище…
Не. Безопасните пристанища бяха много опасна илюзия. Отвори очи. Трябваше да избяга от плашещата интимност, зародила се от спонтанното му докосване.
Усетил промяната в нея, Дейвид прекъсна целувката и я погледна с безмълвно питащи очи. Джослин не знаеше какви чувства изразява лицето й, но той отпусна ръце. Изражението му стана спокойно и отсъстващо.
Джослин отметна косата си с треперещи пръсти.
— Разбойниците мъртви ли са?
Дейвид отиде до онзи, когото бе застрелял, коленичи и провери пулса на шията му.
— Този е мъртъв.
После уморено приближи до другия и дръпна маската му, разкривайки младо, но грубо лице. Мъжът бе в безсъзнание, раната на рамото му кървеше обилно, но дишането му бе стабилно.
— Този приятел ще оцелее, за да увисне на бесилката.
Джослин пое дълбоко дъх.
— Добре, че не съм го убила, макар че той си го заслужаваше.
Дейвид вдигна глава.
— Убийството винаги слага своя отпечатък върху човешката душа, независимо колко е справедливо. — Гласът му прозвуча мрачно и безнадеждно.
— Мисля, че твоята е останала неопетнена — тихо добави тя.
— Изпълнявах дълга си. А Бог ще реши дали съм бил прав. — Отново сведе поглед, измъкна кърпичката от джоба си и грубо привърза раната на разбойника.
Джослин го наблюдаваше мълчаливо, неспособна да откъсне поглед от него. Макар че не изглеждаше по-различен, представата й за него коренно се бе променила. Вече не виждаше елегантния господин, а гъвкавото му и мускулесто тяло; усещаше мъжката сила, която излъчваше, и за пръв път в живота си се чувстваше жена.