Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Ана попита дали не искам да се поразходим навън.
— Вали — отвърнах.
— Знам, че вали.
— Много добре. И на мен ми харесва.
Какво пък, нямаше да умра.
А и само в началото бе неприятно, и то за кратко. След това, вече мокър до кости, се обърнах към нея и й се усмихнах. Но тя не изглеждаше в много добро настроение.
— Какво има?
— Ела — каза тя.
Поехме по пътя. Според мен за момиче, което мразеше провинцията, й хрумваха доста странни идеи, но предпочетох да запазя тези разсъждения за собствена консумация. Дори бях решил изобщо да не коментирам случая. Не знаех какво й става. Познавах я едва от няколко часа.
Вятърът беше стихнал и напомняше за себе си само с лек повей. Дъждът бе топъл, тежък и ленив. Не беше толкова тъмно, че да не може да се различат полята, гората и превърналия се в река път, който се спускаше към селото. Вече си представях момента, в който ще се приберем, предвкусвах нов сеанс в банята, когато влезем, за да се изсушим, и забравих, че нещо я притеснява.
На един завой тя спря и се облегна на мокрия дънер на голямо дърво. Тозчас я сграбчих в обятията си и въпреки че не изпитвах особена слабост конкретно към този род милувки, й отперих най-продължителната и най-нежната целувка през живота си.
След което тя попита:
— За какъв дявол ти трябваше да утешаваш оная тъпачка?
Тършувах между краката й.
— Попитах те нещо! — настоя тя.
Бях чул въпроса й. И в същото време бях установил, че бедрата й не са разтворени.
— Откъде да знам… — въздъхнах.
Осенен от върховна глупост, за миг реших, че ми прави сцена на ревност. Погледнах я нежно. Не бих мръднал и малкия си пръст, дори всички останали жени да изчезнеха от лицето на земята.
— Не смяташ ли, че си получи заслуженото?
Гласът й бе рязък, но сега тазът й се извиваше ритмично напред-назад в ръцете ми. Тъй че бях едновременно смаян от думите й и покварен от закачките на Венериния й хълм.
— Няма ли да кажеш нещо?
Беше вдигнала единия си крак и го бе обвила около кръста ми. Дъждът се стичаше по лицето ми и се смесваше с избилата ме пот. Намирах за гадно това, че бяха затворили Фло, и все още я виждах как плаче на рамото ми, но гневът отказваше да се излее навън.
— Не бях ли права?
Бе ме сграбчила за косата на тила и ме насилваше да я погледна в очите. И задържа ръката ми, когато се опитах да й пъхна пръст.
— Да, или не?
Имах чувството, че дървото ще рухне върху нас. Цял живот бях очаквал тази вечер, цял живот бях мечтал да срещна момиче като нея.
— Да… заслужаваше го — промърморих.
Пусна ръката ми. Ухапа ме по ухото. И другият й крак на свой ред обгърна кръста ми. Бях толкова смутен от моята подлост и от щастието, че я държа в прегръдките си, че почти ми се повдигаше.
— Така й се падаше, нали?
Гримасите ми можеха да бъдат изтълкувани по безброй начини. Тялото й бе като гюле, увиснало на врата ми, но изопващото мускулите ми напрежение изпълваше цялото ми същество с неописуема радост.
— Да, така й се падаше! — изръмжах, разкопчавайки колана си.
Опитвах се да действам по-бързо, отколкото разсъждавах, да потисна разума си, отдавайки се изцяло на нагона. Когато сграбчих задника й, одрах опакото на ръцете си о дънера на дървото, но не успях да се отърва от отвратителния вкус в устата.
— Права бях, нали?
Очите й се разширяваха, докато нахлувах все по-дълбоко и нея. Почувствах, че нямам сили да се боря. Не можеше да се иска подобна жертва от мен и устата ми отново се сгърчи: