Навън към себе си

— Нещастен глупак! — отсече тя. — Изобщо не ми пука за твоите истории!

И ме изгледа така презрително, че неволно извърнах глава. После изсъска през зъби още няколко мили думички, които така и не схванах, и ме заряза. Бях ли във форма, нямах равен в умението да разчиствам терена около себе си.

Дори пороят, който се изсипваше вън, не би могъл да отмие горчивината на чувствата ми. Реших, че не си заслужава да се свирам като прокажен в някой ъгъл, и отидох в кухнята да приготвя сандвичи. Трудех се вече от доста време като зациклила машина и мажех ли, мажех филийки с масло, забил поглед в масата и отговаряйки почти несвързано, когато някой се обърнеше към мен. Бих могъл като нищо да измия и съдовете, да лъсна всички прибори или да подсуша моравата с ликьорена чашка. Нямах нужда от помощ. Ни най-малко! И изругах мислено, когато забелязах нечии ръце да ми отнемат работата, макар че на масата се бе натрупала планина от сандвичи. В положението, до което се бях докарал, можех спокойно да си позволя някоя неприятна забележка — отдавна вече не броях неприятелите си. Вдигнах очи към натрапника и тъкмо се канех да избълвам някоя гадория, когато се озовах лице в лице с Ана.

За миг се вторачихме един в друг. После продължих заниманието си, без да продумам дума, опитвайки се да си спомня къде бях оставил чашата си. И стисках зъби, тъй като бях сигурен, че ако отворя уста, непременно ще изтърся някоя глупост — всичките ми думи бяха прокълнати.

Стори ми се, че постъпвам умно, напускайки кухнята. Защото ако трябваше да си порежа пръста, да съборя нещо или да спретна пред нея някоя жалка смехория — а предчувствах, че неминуемо ще се стигне дотам, — по-добре беше да сменя обстановката.

Влязох в хола задъхан, докато в главата ми цареше пълен хаос. Налях си една чаша, облегнах се на стената и се посъветвах: Опитай се да не мислиш за нищо.

Не при Надя Буланже, разбира се, се бях научил да свиря с крака или прав пред пианото. А и никога не й се бях хвалил с това. Наблюдавайки начина, по който понякога седях, тя ми бе задавала един или друг въпрос и накрая бях признал, че за забавление ми се е случвало да ударя няколко акорда джаз, най-вече по настояване на Жорж. Което си беше самата истина. Той едва ли не се разплакваше на рамото ми, когато го поздравявах с някое парче на Мънк, и често дори припяваше с дрезгавия си глас, клатушкайки се солидно наквасен по малките часове, докато останалите се заемаха да сложат криво-ляво ред в къщата. В крайна сметка тя ме беше посъветвала да не прекалявам, тъй като така се придобивали лоши навици, и току бърчеше нос, забележеше ли, че ръцете ми са се поотпуснали.

Нямах представа как би реагирала, ако ме видеше да изпълнявам Greats Balls of Fire. Според Алекс, който през 58-а беше присъствал на записа на Dick Clark Saturday Night, аз го изпълнявах не по-зле от оригинала и резултатът бе доста убедителен. Тъй че, подхванех ли репертоара на Джери Лий Левис, винаги се радвах на широк успех. Но тази вечер не бях в настроение и почти ме изблъскаха до пианото.