Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
— Не става дума за пропорциите й. Я ми кажи, защо си усложняваш така живота?
— Ммм… Напротив, дори го улеснявам, мен ако питаш. Да оставим сексуалната страна на въпроса, която ти изобщо няма да разбереш. Представи си една жена с детински ум… Досещаш ли се какво означава това? Даваш ли си сметка какви проблеми може да ти спести? Знаеш ли, че единствените поводи за пререкания между Джулета и мен се ограничават с цвета на дадена рокля и дали да излезем, или не? Е, кой си усложнява живота? Не водя безпощадна битка, не се опитвам да обединя собствената си лудост с лудостта на друг и предварително съм наясно, че накрая ще ме изостави. И това ми действа успокоително, повярвай ми. Защото няма съмнение, че не бих могъл да дам на една жена дори четвърт от онова, което би очаквала от мен. Вече не…
Тя се върна и се наложи да изчакаме, докато си изяде десерта.
Тримата прекарахме една седмица в Кейп Код. Мисля, че на мястото на Оли много бързо щеше да ми писне. Погледната по-отблизо, теорията му не беше чак толкова убедителна. Имах чувството, че човек трябва непрекъснато да се занимава с нея и дори да приемех, че не го съсипва с житейските си проблеми, дърдоренето й бе наистина непоносимо. А когато не ставаше нейната, веднага се нацупваше. Единствените моменти, в които с удоволствие й хвърлях по някой и друг поглед, бяха когато се къпеше или когато спеше. Според мен фактът, че имах две дъщери, ми пречеше да се поддам на чара на подобна връзка. Поведението на Джулета ми напомняше за годините, когато Евелин и Елеонор все още сядаха на коленете ми, засипваха ме с въпроси, закачаха ме и ме въвличаха в игри, които днес нямаха никакви тайни за мен. Въпреки това разбирах какво харесва Оли у нея, макар че по някои несдържани жестове заключавах, че търпението му далеч не е толкова безгранично, колкото е било моето.
Налагаше се да чакаме вечерта, за да се порадваме на малко спокойствие, когато Джулета се закотвяше пред телевизора, а ние присядахме на свеж въздух пред къщата. Или сутринта, когато тя се излежаваше в леглото и Оли й приготвяше закуска.
Иначе беше доста хубавка. Оли ме уверяваше, че скоро щяла да навърши осемнайсет, но аз не вярвах на нито една негова дума. Признавах, че е вълнуваща, че това тъй дребно, ала нелишено от закръглености и озарено от детинска усмивка тяло има с какво да те накара да пощръклееш. Не знаех дали се бръсне, но веднъж я бях зърнал под душа, а една сутрин пеньоарът й случайно се разтвори току под носа ми и направо ме сащиса. След това обаче се и подразних, защото я смятах за момиченце и не ми беше приятно да се чувствам като пубер. Когато се забавляваха и се търкаляха по килима, най-често излизах. Не знаех дори дали си дава сметка колко е безсрамна. Колкото до Оли, той буквално се вдетиняваше покрай шегичките й и ни най-малко не се притесняваше, когато тя се кълчотеше.
Всеки ден настояваше да отидем в града. Разходките по плажа или в гората не я интересуваха. Не разбираше нищо от риболов, от светлина, от тишина. Но виж, когато нещата опираха до магазините, нямаше равна на себе си. Преди да заминем, ни беше мъкнала из целия Ню Йорк, от Billy Martin’s до Antique Boutique и Canal Street, след което бяхме обиколили надлъж и нашир Сохо, но това не й бе стигнало. Явно възнамеряваше да види сметката и на Нова Англия.
Фин беше изчезнал. В късния следобед, когато Джулета започваше да става непоносима, вземахме колата и аз ги оставях пред някой бутик. Възползвах се от случая, за да го търся, обикалях баровете, кръстосвах улиците, въртях се край корабите, но без резултат. Мина доста време, докато осъзная, че не знам къде живее и че няма как да се свържа с него. Оли беше полюбопитствал каква е тая ненормална история. Увери ме, че никога досега не е срещал такъв човек, нищо, което да прилича на мълчалив гигант, наречен Фин и подскачащ в леглото, когато леферите приближат брега.
Беше се изпарил. От време на време оглеждах с бинокъл лагуната, надявайки се да зърна разпенената диря на сто и петдесетте коня и моя човек, щръкнал прав на кърмата като тотем, съвършено безчувствен към подскоците на лодката, които биха изхвърлили всеки друг зад борда. Или си представях, че ще изникне отнякъде в момент, когато най-малко го очаквам, че ще го заваря някоя сутрин на плажа да наставя въдичарските ни пръчки или да оглежда с присвити очи стълбата. Но той не се появяваше.