Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Имах си работа не с някоя девствена пръдла, а с девойка на двайсет и две години, при това дяволски красива. Тя можеше да свали всички типове на купона или пък да звънне един телефон и моментално да дотърчат куп мераклии, но бе избрала мен, а аз я бях спечелил и не дължах това никому. И никакъв остин хейли последен модел не ме чакаше на паркинга, не й бях предложил да прекараме уикенда в Довил и нямах ателие за фотомодели. Тя мълчаливо разглеждаше ръцете ми или ме галеше по бузата, докато ваната се пълнеше. Колкото гол бях в момента, толкова гол бях и когато се бе приближила до мен. Нямах нужда да ми го рисуват, за да разбера какво я бе тласнало в обятията ми. Не знаех как точно се бях справил със ситуацията, но резултатът беше налице. И се налагаше да полагам сериозни усилия, за да не се размажа в глупава усмивка.
От друга страна, с нея правих онова, което никога не се бях осмелил да правя с Рамона. Не се поколебах нито за миг. И когато в мислите си отново се връщах към него, осъзнавах много ясно какво означаваше то, давах си сметка за пределите, до които бях достигнал през последните три години. Всъщност, никога не се бях стремил да обладая Рамона истински, задоволявах се с удоволствието, което ми доставяше на всяко 12-о число, и осъзнавах, че не се бе и опитвала да се сближим още повече. Че се стараеше да ме заслепи, за да ме отведе там, където желае, че ме водеше през лабиринт, чийто ключ притежаваше единствено тя, внимавайки да не се отклоня от начертания от нея път. Не знаех дали трябва да й бъда признателен, или не, но започвах да разбирам някои неща. Не че игричката, на която се отдавах с Ана, представляваше сама по себе си заветният връх, Еверестът, който трябваше да изкача и без който никога не бих разпознал опитните, истинските любовници. Не, с Рамона изпитвах неописуема наслада, изживявах моменти, в които се задушавах от удоволствие, а после се претърколвах на една страна с мисълта, че смъртта не означава вече нищо. Не го правех с нея просто защото тя бе решила така. Това не ме отвращаваше до такава степен, че да й откажа, и тя чудесно го знаеше. Но имаше жестове, които тя не насърчаваше, пориви, които възпираше, шепот, който не искаше да чуе, и аз се примирявах. Започвах да осъзнавам всичко това сега, след изпълненията ми с Ана, докато водата шуртеше във ваната и помещението се изпълваше с пара.
Писано ми било тази вечер да стана друг човек. Както и да не се окажа отново сам, веднъж изконсумирал акта, и да продължа да се промъквам покрай стените като крадец. Това бе ново за мен.
Отбихме се за момент в кухнята, за да заситим внезапно обзелия ни вълчи апетит. Фло, с която се засякохме там — наложи се да проверя дали съм закопчал добре панталоните си, — ни изгледа с пламнали бузи, после избъбра няколко несвързани думи и изхвърча навън с такава скорост, сякаш бяхме заразно болни. Според мен новината моментално щеше да се разпространи.
— Това притеснява ли те? — попита Ана.
— Не… Само че не помня да сме били камбаната.
Естествено, че не я бяхме били. Но Фло си беше такава, а и в края на краищата не го правеше от лошотия. Всички знаеха, че е бъбрива — и аз повече от всекиго другиго! — но кой няма недостатъци? Каквото й беше на сърцето, това й беше и на устата, а и клюките, които разнасяше, далеч не бяха злобни — тя не се стремеше да нарани хората. И затова ми се стори невероятно, че някой може да й има зъб до такава степен, че да я заключи в мазето.
Когато я измъкнахме оттам, беше на ръба на нервната криза и плачеше като дете. В кухнята се събрахме цяла армия, за да се опитаме да я утешим, и на първо място аз, разбира се, като я оставих да мачка реверите на ризата ми и да я облива със сълзи, докато тиках в ръката й една носна кърпичка, на която тя не обръщаше никакво внимание.
Слязла да донесе вино или нещо друго, когато вратата се захлопнала и лампата угаснала. Доста мъка видяхме, докато я убедим, че може и да не сме я чули, че междувременно отново се бях развихрил на пианото, че виковете и ударите й по вратата са потънали в страхотната врява, която бях или по-точно бяхме вдигнали, и че не сме се наговорили. В крайна сметка успяхме криво-ляво да я успокоим. Уверихме я, че на никого не би му харесало да остане половин час на тъмно, нито да се пльосне върху чувалите с въглища, след като е пропуснал някое стъпало. Хвърлихме цялата вина върху течението. Демонстрирахме й, че при известни условия — възползвахме се от вълнението й, за да й наговорим куп измишльотини — и като се вземе предвид, че резето е разбрицано и планката на бравата е монтирана прекалено в края… Накратко, всичко си имаше обяснение и вятърът и дъждът, които блъскаха навън, красноречиво потвърждаваха думите ни, а и няколко души се бяха струпали около ключа на лампата и го намираха за малко капризен, и едно, и второ, и трето, и пето!… Така де, излишно е да си въобразява небивалици! Кой би могъл да направи подобно нещо? Когато най-сетне миряса, вкупом я посъветвахме да си вземе един душ и да се преоблече и няколко момичета отидоха да й правят компания, за да й помогнат по-бързо да забрави премеждието. Посмяхме се малко, естествено, щом ни обърна гръб. Изказаха се предположения, че не е била много трезва, че е забравила да запали лампата, че е паднала върху въглищата и не е могла да намери дръжката на бравата. Колкото повече напредваше купонът, толкова по често се случваха такива неща. Почти винаги имаше подобни изпълнения. А и ние ги използвахме, за да кръстим на тях приятните моменти, които прекарвахме заедно. Според мен Оня път, когато Фло попадна в панделата не беше никак лошо. В крайна сметка обаче не под това название запомнихме случая.