Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
— Мммм… — прехласвах се аз.
— И кой е виновен? — попита тя.
— Какво?…
— Сигурно воня на пот.
— О, ни най-малко.
— И още как.
И тъй като продължавах да въртя отрицателно глава, добави нацупено:
— Наистина ли? Сигурен ли си?
Не разбрах веднага какво си е наумила. Но предполагам, че се бе обърнала направо към подсъзнанието ми, защото вместо да се постарая напълно да я успокоя — тъкмо се канех да й изброя няколко деликатни аромата, за които се бях сетил, — отговорих, че не е страшно, че няма да издребнявам за нещо толкова незначително, че самият аз…
Тя ме погледна втренчено, стискайки ръката ми. Бях все още замаян. Въпреки това смътно чувствах, че трябва да се въздържам от обичайните си идиотски въпроси. Подкараш ли веднъж такава кола, няма защо да се питаш къде са спирачките. Несъмнено един от най-удачните ми удари за вечерта бе многозначителната усмивка, която й отправих.
— Ще ти бъде ли приятно? — прошепна тя.
— Постави се на мое място — отвърнах.
— Сега?
— Защо да чакаме?
Ако трябваше аз да взема нещата в свои ръце, с мен беше свършено. Но понякога се случва да поемете най-невероятните рискове и щастието пак да ви се усмихне.
— Тогава ела — подкани ме тя.
Значи трябваше да отидем някъде.
— Следвам те — уверих я аз.
Това ми спести преговорите с бандата глупаци, която се занимаваше с грамофона и признаваше единствено френските версии — жалки копия, записани в санаториуми, които ни се поднасяха по възможно най-шутовски начин. Докато прекосявах стаята, отправяйки им една гримаса, срещнах погледа на Едит. Заключих, че отношенията ни са замразени най-малко за осем или десет дни — стига да не бърках, разбира се, — и не си правех никакви илюзии. От пръв поглед разбирах дали ми резервира само безразличието си или, както в този случай, трябва да се готвя за безпощадна тотална война — виж, в това отношение бях най-големият специалист в света и никога не грешах. Знаех например, че през следващите часове щеше да установи около себе си зона с диаметър от два метра и половина, в която не трябваше да навлизам под никакъв предлог, ако не исках да предизвикам експлозия. И знаех също, че няма да ми се размине.
Но не се притесних особено. Предчувствах, че идните дни ще уредят въпроса, че ще открие в мое лице нов човек, преливащ от добро настроение и тъй малко склонен към схватки, че пацифизмът ми щеше да я обезоръжи. Нима би могла да устои на извиненията ми, би ли й дало сърце да ме зашлеви и по лявата буза? Не беше невъзможно, разбира се, но нямаше ли накрая да надделея над гнева й, нямаше ли в крайна сметка да изсмуча до капка отровата, която я настройваше срещу мен, подлагайки се миролюбиво на ударите й? Бога ми, направо щеше да се шашне от вниманието, с което щях да я обкръжа, и ето че вече се усмихвах при тази мисъл, изкачвайки стълбите по петите на Ана.
Малко ми просветна, когато тя захлопна зад нас вратата на банята. Казах си, че в бъдеще би трябвало да разсъжда вам по-бързо, ако не и да изпреварвам събитията.
Не я попитах защо сме тук. Облегнах се на вратата, притискайки гръб към мекотата на окачените на нея хавлии, и протегнах към нея тръпнещи от нетърпение ръце.
Ако трябва да направя сравнение между чукането с Рамона и изживяването ми тази вечер, бих казал, че първото наподобява плавно плъзгане по мекия склон на тревист хълм, докато с Ана сякаш рухвах на дъното на пропаст, изпотрошавайки всичките си кости. Всъщност подходът им бе толкова различен, че не бях в състояние да направя избор. Но все пак, и това продължаваше да ме изпълва с възторг, бях изпитал чувство, което Рамона никога не бе събуждала у мен — чувството за победа, за завоевание.
Имах усещането, че се сражавам върху плочките на банята. Не се излегнахме върху възглавници, не я разсъблякох церемониално със спокойно съзнание, съзерцавайки безрезервното й отдаване, макар на моменти да бе някак далечна и умислена, от което обаче изобщо не ми пукаше. Двамата просто се нахвърлихме един върху друг. Оплетохме се в дрехите си, търкаляхме се по пода, давихме се като улични псета, с тази разлика, че изгаряхме от радост и страст. Ако с Рамона бях изпитвал желание да опозная непознатото, то никога не бе надхвърляло тайнството на тялото й, начина, по който реагира на ласките ми, както и стремежа да разбера как функционира всичко това. Знаех какви чувства изпитва към мен и че те са били и винаги ще бъдат едни и същи, независимо дали спим заедно, или не. До края на света щях да си остана милото й момченце, почти неин син, и нищо не бе в състояние да промени това. Така че нито исках, нито получавах повече. Докато с Ана всичко беше възможно. Нищо не бе предрешено. И бях твърдо убеден, че основната причина, заради която се чукаше с мен, не бе просто за да ми достави удоволствие.