Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
— Да… напълно!
После решихме да продължим разходката, а и искрено казано, не припирах особено да се озова лице в лице с Фло. Пътят все така се спускаше и беше достатъчно просто да го следваш. Смятах, че изкачването щеше да бъде друга опера, но не исках да помрачавам настроението и на двама ни под предлог, че краката ми са омекнали като памук. А и това бе лека, почти приятна болка, дружелюбна умора, която предполагаше усмивка. Ана се притискаше към мен. Наблюдавах я, когато случайно се разделяхме за миг — беше изумително, зашеметяващо видение и вече представляваше за мен толкова много, че съзнанието ми с мъка възприемаше подобно чудо.
Все още не можех да реша дали е само красива или е някакво изключително явление, нямах никаква представа, наистина. Надявах се от мрака да изскочи някой ковач, за да ни окове един за друг. Защото отсега нататък пред мен стоеше задачата да я запазя, а аз, като пълен глупак, вече мислех, че може да я загубя. Изобщо не знаех кога отново ще ми се удаде такъв шанс. Беше ми отнело години да попадна на нея и чудесно си спомнях какво бях изпатил.
Пътьом реших да не придавам на случката с Фло повече значение от необходимото. Така де, нямаше защо да съдя за Ана по подобна глупост, освен ако не бях луд за връзване и не исках да разваля всичко още първата вечер. А ако го исках, нищо не ми пречеше да го сторя, можех спокойно да й вдигна скандал и — ако ми стискаше, естествено — да й прочета дори едно конско.
И когато пред нас се появи селото, бях принуден да си призная, че съм й простил абсолютно всичко. Просто не можех да направя нищо. С една дума, беше крайно време да престана да си блъскам главата по този въпрос, защото тя неочаквано ме изгледа и отбеляза, че имам доста странен вид. Бяхме до гробището. Протегнах ръце и я прегърнах. Постъпвах наистина странно за човек, който не обичаше целувките, и започвах съвсем да откачам. Но да съм твърдял някога, че съм нормален?
И тогава Ана ми посочи нещо оттатък оградата. Нещо като малък букет, какъвто може да се види по гробищата — бисери, нанизани на тел, погребални цветя.
— Искам го — заяви тя.
— Нещо друго? — изсумтях.
— Много добре! — отсече тя и хвана един от железните пръти на оградата. — Нямам нужда от теб!
Озърнах се и я дръпнах да слезе.
— Наистина ли държиш на него? — попитах.
Съмнявах се, че ще промени веднага решението си, но ми се щеше да бъде сигурна, че прищявката й си заслужава да ми нашарят задника със сачми. Погледът, който ми хвърли, беше повече от красноречив. Според мен искаше да разбере на какво съм способен и дали няма да се шубелисам от първия път и то за нещо толкова дребно. Вече съжалявах, че се бях поколебал, въпреки че предпочитах да й докажа смелостта си по друг начин. Е, и какво, да й заявя, че го намирам за толкова глупаво, че ме напушва смях, и тя да заключи, че се опитвам да се измъкна? Не, не можех да си го позволя. А и несъмнено след няколко дни щяхме да се смеем, когато си спомнехме за това. И тя щеше да признае, че се е хванала за първата идиотска мисъл, която й е щукнала в главата, и да ме попита дали не съм я сметнал за прекалено тъпа. А аз щях да се закълна, че няма нищо подобно, и щях да я оставя да се сгуши до мен и да се скрие под завивките, за да преглътне срама си.
Накратко, щом във всички случаи се налагаше да се правя на идиот, по-добре беше да не се бавя. Все още не бяхме разлаяли всички кучета в селото и дъждът ни предпазваше от страдащи от безсъние любители на среднощните разходки. Но все пак ставаше въпрос за солидна желязна ограда, гладка, лъскава, а и дяволски висока, между другото. Бях повече от наясно, че няма да ми е лесно. И че с малко късмет като нищо можех да се нанижа на острите като шила железа и да свърша като най-обикновен мародер.
Но знаех, че не съм способен да й се разсърдя. Приливът на гняв, който ме изпълни в момента, когато се хванах за прътовете, бе насочен срещу самия мен. Не бях горд от себе си. Проклинах се, че не съумях да й се наложа.
Още повече че не прелетях оттатък. Катеренето се оказа мъчително, определено смехотворно и придружено със зверски гримаси и глухо пъшкане. Все едно да се катериш по дръжката на метла, с тази разлика, че оградата бе много по-висока и адски хлъзгава. Прехвърлянето през шиповете ми създаде известни проблеми и се възползвах от случая, че тя е долу, за да изругая през зъби.
Отблизо букетът изглеждаше отвратителен. Ръждата го бе изяла отвътре и само дъждът му придаваше лек блясък. Бях сигурен, че при нормални обстоятелства никой от двама ни нямаше да си направи труда да се наведе, за да вдигне подобна гнусотия.