Зона 51: Началото

Гулик помнеше добре какво стана тогава. Военновъздушните сили се бореха със зъби и нокти срещу разсекретяването на Ф-117. Склониха едва когато Слейдън и колегите му посочиха възможността подобно разкритие да увеличи бюджетното финансиране. В края на краищата някои във ВВС дори прегърнаха идеята с ентусиазъм. Но Гулик не хранеше илюзията, че показването на един изтребител, пък бил той и Ф-117, може да се сравнява с разкриването на кораба-майка. Е, като идея за сондиране на общественото мнение не беше чак толкова лошо.

Разбира се, Слейдън показваше на Дънкан само върха на айсберга. Като всеки добър психолог, той знаеше, че една от тайните на успеха при психологическата подготовка е да се прибягва до свръхстимулация. С други думи, да накараш хората да повярват, че истината може да е далеч по-лоша, отколкото е в действителност. Същото, с което се занимаваше и „Найтскейп“, по време на своите среднощни набези.

Момчетата от „Найтскейп“ бяха извършили многобройни убийства и обезобразявания на животни, нощни полети със скакалците над слабо заселени райони и дори отвличане на хора. Даже Слейдън не знаеше цялата истина за „Найтскейп“ — нямаше представа например, че отвлечените хора и животинските органи бяха чудесен продукт за експериментите в Дълси.

Гулик се почеса, раздразнен от приповдигнатия тон на Слейдън. Проклети академични тъпаци. Той провери още веднъж дали на монитора няма нещо ново за „фу“-тата и бегълците.

След това потърси с очи Дънкан. Мразеше я, задето също както и всички останали неканени гости, от самото начало ги бе обвинила в прекомерна секретност. Нима тези хора не разбираха — ако обществото можеше да преглътне всичко, тогава едва ли щеше да има нужда да се прибягва до подобни мерки. Ако всички можеха да се похвалят със самодисциплината, каквато имаше в армията, светът щеше да е далеч по-свястно място. Гулик се прозя. Нямаше търпение да приключат с дърдоренето и да се захванат за истинска работа.