Зона 51: Началото
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Началото». Краткое содержание книги:
Любопитен репортер и „уфоманиак“ се промъкват в забранен район, наричан Зона 51. Повече никой не ги вижда.
Търкот го прекъсна.
— Клайн не е изпуснал гранатата.
— Моля? — попита объркано фон Сеект, изгубил нишката на мисълта си.
Търкот гледаше през прозореца, към извивката на пътя.
— Клайн е имал заповед да унищожи и теб, и сандъка.
— Откъде знаеш?
— Може да е било преди петдесет години, но много неща не са се променили. Подобни опасни мисии винаги се организират по един и същи начин — появи ли се риск важно откритие да попадне в ръцете на противника, първата задача е да бъде унищожено, заедно с всички, които знаят за него.
Фон Сеект поклати глава.
— И аз да не се сетя досега!
— Добре де — прекъсна ги Нейбингър нетърпеливо. — Какво имаше в сандъчето?
— Беше запечатано, когато го открихме, и Клайн не ми позволи да го отворя. Както отбеляза моят млад приятел Търкот, човекът е следвал стриктно заповедите. Англичаните ме откараха в Кайро. Сетне ме качиха на самолет… по след като ме предадоха на хората от Отдела за специални операции… Те ме разпитаха и аз признах всичко, което знаех — а то не беше много. Провериха дали сандъкът е радиоактивен и тогава ме прехвърлиха на американците.
— Англичаните дори не са отворили сандъчето? — учуди се Нейбингър, който едва сдържаше вълнението си.
— Не можаха да го отворят — поправи го фон Сеект. — Затова ме изпратиха в Щатите, заедно с него. В края на краищата те си имаха други, по-сериозни проблеми — войната с германците. Освен това, въпросите, свързани с радиоактивността, бяха приоритет на американците.
— Някой въобще отвори ли проклетия сандък? — почти изстена Нейбингър.
— Ами да, накрая — успокои го фон Сеект. — Американците го отвориха. Държаха ме на едно място, недалеч от Вашингтон. Разпитваха ме, после сякаш ме забравиха. Един ден, след няколко седмици, в килията ми се появиха двама мъже. Единият с униформа на подполковник, а другият цивилен. Те ме отведоха на ново място — фон Сеект посочи на север, накъдето водеше пътят. — В Дълси.
— А сандъка? — почти подскочи Нейбингър.
— В сандъка имаше малко ядрено устройство — каза фон Сеект.
— О, по дяволите — изруга Търкот. — Сега вече я оплескахме.
Нейбингър бавно се отпусна назад.
— Заровено под Голямата пирамида в продължение на десет хиляди години — потвърди фон Сеект. — Разбира се, в началото можехме само да предполагаме какво е това. По онова време американците бяха едва в зората на своя Манхатънски проект, тъй че знанията ни се намираха на доста примитивно ниво. Десет години по-рано вероятно въобще нямаше да разберем какво е имало вътре… След това разглобихме бомбата. Много внимателно. Американците изглежда подозираха, че зная повече, отколкото казвам. В края на краищата, бяха ме открили край проклетото нещо. Истината беше, че колкото повече работех там, толкова повече научавах. Ще ви призная, че дори при съвременното ниво на технологиите, никой не е в състояние да конструира толкова малка и същевременно толкова мощна бомба. Всичко в нея беше удивително. Имаше някои части, чието предназначение и досега не разбирам. Но узнахме достатъчно, за да съумеем да построим наша бомба до края на войната.
— Значи бомбата от пирамидата е дело на същите тайнствени непознати, които са построили дисковете и кораба-майка? — попита Нейбингър. — Това поражда страшно много нови въпроси. Например кой е построил пирамидата и защо…
— Професоре — прекъсна го Търкот. — Всички тези въпроси могат да почакат. В момента по-важно е да се доберем по-бързо до Дълси. Там ще изчакаме да се стъмни, но преди това искам да поогледам. А вие може да продължите дискусията по пътя.
Докато фон Сеект и Нейбингър се прехвърляха отзад, Кели потупа Търкот по рамото и се наведе към ухото му.
— Виждал ли си този кораб-майка, дето му е взел страха на фон Сеект? — попита тя.
— Не. Видях само малките дискове. Защо?
— Защото разполагаме само с твърденията на фон Сеект, че съществува. Като знам на чия страна е бил през войната… Може би не ни казва всичко. За Бога, той е служил в СС!
— Има ли нещо конкретно, което да те кара да се съмняваш в разказа му за това, което става сега?
— Свикнала съм да подлагам на съмнение всичко, но всъщност искам да кажа, че ако корабът не съществува, останалото може да е пълна измислица. А дори и да съществува, пак може да е така.
— Измислица, но с каква цел?
— Ще ми се да знаех.
— Харесва ми как разсъждаваш — подсмихна се Търкот. — Малко е параноично, вярно… но ме кара да се чувствам психически уравновесен.
— При първа възможност ще ти разкажа историята на моя живот и тогава ще разбереш защо съм параноична.