Зона 51: Легендата
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Легендата». Краткое содержание книги:
— И тъй можеш да ме наречеш.
Парсивал огледа расото на непознатия, видя оръфаните му ръкави и увесената на шията верига.
— Облечен си като Мерлин. Да не си свещеник от старата вяра, от онези, дето се прекланят пред дърветата? С черна магия ли се занимаваш?
— Моите предци — заговори спокойно непознатият, — обитават Инисуитрин, който вие наричате Авалон, още от зората на времето. Но ние не почитаме богове, нито практикуваме магьосничество.
— Тогава сигурно си друид! — подскочи Парсивал. — Говори се, че открай време тоя остров се обитава от друиди. Казват още, че тук пеели вечната песен, ала когато дойдохме, не открихме никого.
— Сега не е време да отвръщам на въпросите ти. — Мъжът коленичи и положи сбръчканите си ръце върху окървавените ръце на краля.
— Ще можеш ли да го изцериш? — попита Парсивал.
Само той бе останал близо до крал Артур, другите рицари се бяха отдалечили към ръба на скалата и надничаха към бойното поле с надеждата да зърнат някакъв признак за победа или поражение. Знаеха, че ако хората на Мордред надвият, не могат да чакат пощада.
— Лечителите, както вие им казвате, мисля, че ще дойдат малко по-късно — рече монахът.
— Какви са тези лечители? — попита Парсивал.
— Не ти трябва да знаеш. Губим ценно време. Остави ме за малко да поприказвам с краля насаме — трябва да му дам опрощение по начин, по който само той ще разбере.
— Нали каза, че не почиташ никой бог? — възрази Парсивал.
— Ти го доведе тук, остави на мен да свърша каквото е необходимо — сопна се монахът, вдигна ръка към Парсивал и произнесе със сдържан глас: — Нищо лошо не ще му сторя.
— Остави ни сами, Парсивал — обади се в този момент и кралят. — Не се страхувай от този човек.
С видима неохота Парсивал се присъедини към останалите рицари.
Монахът се надвеси над Артур, тъй че само кралят да чува думите му.
— Дай ми ключа. Аз ще го пазя.
— Моите рицари ще го пазят — възрази Артур и премести поглед върху снишаващите се облаци. — Мерлин ми го даде като компенсация за Граала. Не биваше да бъде използван, но така стана. Ти дори не знаеш какво може.
— Мерлин въобще нямаше право да взема нито ключа, нито Граала — рече Брин. — Тъкмо заради него бе нарушено равновесието.
— Исках само да помогна — въздъхна Артур. — Да поправя стореното. Да възстановя равновесието.
Откъм групата рицари долетяха развълнувани викове.
— И какво ще стане, ако другите стигнат тук първи? — попита ядосано Брин. — Току-що са видели на брега отряд със знамената на Мордред. На тях ли ще дадеш Екскалибур и онова, над което той властва? Обещах да пазя ключа на сигурно място в недрата на хълма. Там никога не ще го открият. А когато твоите хора дойдат в определеното време, ще го получат от мен. Помни, ние само наблюдаваме, не вземаме ничия страна.
— Не!
Брин положи длан върху челото на Артур.
— Малко ти остава.
— Няма да го дам на теб.
Брин плъзна ръка надолу и палецът му притисна лявата очна ябълка на краля. Между пръстите му остана малка синкава ципа, невидима досега прозрачна контактна леща. Артур премигна и ококори очи, разкривайки кървавочервения ирис на лявото. Зеницата бе малко по-тъмна от ириса и издължена вертикално, като при котките.
Брин завъртя глава и посочи с брадичка рицарите.
— Мога да им покажа какво си в действителност. И тогава доброто, което си сторил, ще бъде забравено завинаги. Не като крал ще те помнят, а като чудовище. Представи си само — Чудовището от Кръглата маса!
Артур затвори очи и едва сега на лицето му можеше да се прочете болката, която го измъчваше.
— Ами Граалът?
— Беше за кратко в ръцете на хората на Мордред, който също умира. Човек от моя орден беше в техния лагер, тя открадна Граала. Ще го скрие далеч оттук. Ще възстановим всичко така, както беше някога.
— Не ме лъжи, човече!
— Кълна се в моя пръстен… — Брин вдигна металния пръстен на лявата си ръка, върху който бе гравирано човешко око, — в честта на моя орден, в сина ми, в следващия Брин, следващия Наблюдател, че казвам истината и само истината.
Един от рицарите извика, че към острова се приближава кораб, над който се вее знамето на Мордред.
Артур заговори много тихо, сякаш на себе си:
— Всичко, заради което дойдох в Англия, бе да възстановя реда и може би мъничко да помогна на твоите хора.
— Тогава остави ме да приключа делото ти — отвърна Брин. — Позволи ми да върна примирието, Сянко на Артад.
Чул своето истинско име, рицарят се размърда неспокойно.
— Запази това в тайна. Не знаеш колко време и усилия ми отне да го крия от хората.
— И ще го сторя, само ми дай ключа. Не ни остава много време. Трябва да се прибера в подземията преди да са дошли хората на Мордред.