Зона 51: Легендата
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Легендата». Краткое содержание книги:
— Ето там, скъпи мой Гуалкмай.
Но не раните по тялото му я плашеха, а разсечената и повредена фигура на медальона под бронята му. Силен удар бе разсякъл бронята и фигурата през средата. При вида й по тялото на жената премина мъчителен спазъм и за първи път от седмица насам, откакто беше тръгнала към Стоунхендж, очите й се наляха със сълзи. Огромната и непосилна мъка заплашваше да я смаже. Тя чуваше песните на друидите и пукота на пламтящото чучело и разбираше, че сега не е време да се отдава на мъката си. Жената прокара пръсти по лявата страна на каменната плоча. След миг намери онова, което търсеше и натисна с пръсти вдлъбнатината.
За моменти се стори, че песните на друидите са утихнали напълно, защото се възцари мъртвешка тишина. Сетне в плочата се появиха очертанията на врата, която се плъзна встрани. Жената сграбчи дръжките на носилката и я задърпа през отвора с усилие, прекомерно за остарялото й тяло. Освободен от своята тежест и тежката миризма на разлагаща се плът, конят побягна и се изгуби в мрака. Вратата се затръшна след жената, очертанията й изчезнаха и всичко остана така, както си беше преди малко.
Авалон
Мерлин гребеше бавно през равната повърхност на езерото. Когато дъното на лодката задращи по каменистия бряг, той слезе, прибра греблата, завърза лодката за едно приведено дърво и тръгна по пътеката нагоре към хълма. Вървеше с прегърбени рамене и подгънати колене, като че ли носеше голяма тежест, макар да държеше само дълъг жезъл от полирано дърво, на който от време на време се подпираше. Лицето му бе скрито в сянката на спуснатата качулка, но отдолу се подаваше дълга бяла брада.
Когато стигна до върха, той спря и огледа порутените стени на манастира. После вдигна поглед към равнината отвъд езерото. Нищо не помръдваше под ниските облаци. Сякаш някой бе изтребил както човеците, така и зверовете в околностите. Студен повей на вятъра го накара да се загърне в наметалото. Още от времето на великата битка при Камлан тази земя изглеждаше безлюдна и негостоприемна.
Приближи до манастира и прекрачи прага. Покривът се бе срутил и между прогнилите греди надзърташе сивото небе. Мерлин пъхна сбръчканата си ръка в пазвата си и извади медальон, върху който бе гравирано око. Постави го пред малкия олтар, на който имаше вдлъбнатина с такава форма. Подържа там медальона, после го вдигна и го прибра.
Докато чакаше, той зиморничаво потърка ръце. Извърна се, когато една от вратите в стената се отмести. В помещението пристъпи друга загърната в кафяво наметало фигура. Влезлият също беше с качулка и когато я вдигна, се видя покрито с бръчки лице и посребрели коси. Новодошлият се облещи, когато разпозна мъжа при олтара.
— Мирдин!
Старецът се усмихна уморено.
— Отдавна не ме бяха наричали така, Брин. В двора на крал Артур ми казваха Мерлин.
— И аз така чух.
Мерлин се огледа.
— Трябваше да доведат тук Артур.
— Той издъхна точно на това място. — Брин посочи близката стена на манастира.
— А Екскалибур?
— Нито сълза за краля? — Брин скръсти ръце на гърдите си.
— Зная, че е мъртъв — отвърна Мерлин. — Скърбих по него насаме.
— Не ми се вярва.
Мерлин се изправи в цял ръст и въпреки изтощения му вид Брин неволно отстъпи.
— Направих каквото беше необходимо за тази страна и за народа й.
— Но не беше достатъчно — отбеляза Брин.
— По-добре, отколкото да се крия в една стара пещера, пълна с прашни свитъци.
— Така ли? — попита Брин, но не дочака отговора. — Тази страна е по-зле, отколкото беше някога. Мнозина загинаха. Едва не изгубихме Граала, както и меча. Виждам, че вече не се смяташ за един от нас. Така е по-добре. Ти предаде ордена.
— Просто продължих напред, както трябва да направи всеки от нас. — Мерлин пристъпи нетърпеливо. — Нашият орден следи развитието на тази история още от времето на Атлантида. Някога и ние почитахме нашите „богове“. Но когато те започнаха да воюват помежду си, загинаха невинни хора, Атлантида бе потопена, а оцелелите се разпръснаха по света. Много пъти съм разговарял с Артур — той е бил Сянка на едно от тези същества. Знае много за великата истина.
— „Великата истина“?
— Какво знаем ние? — попита Мерлин. — Известно ли ни е откъде са дошли „боговете“? Защо са останали тук?
Ако се съдеше по израза на Брин, той дори не разбираше въпросите, та какво оставаше за техните отговори.
Мерлин въздъхна и реши да смени темата.
— Екскалибур не е само меч. Той върши и други неща. Ще има нови войни. И двете страни го искат. Хора като мен — Мерлин кимна, признавайки ролята си в скорошните събития — ще се опитат да използват Екскалибур като символ. Но той е много повече от символ. Той има цел, изключително важна цел. Мечът е парче от древна мозайка, при това с ключово значение.