Зона 51: Легендата
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Легендата». Краткое содержание книги:
Дискът се приземи на върха, непосредствено до манастира. Отгоре се отвори люк, през който излязоха две необичайно високи фигури, облечени с бели дрехи. Онези, които чакат се спуснаха надолу по хълма. Формите на телата им показваха, че са жени, но очите им бяха червени като лявото око на Артур, след като Брин бе свалил лещата, Приближиха се до облегнатия на стената крал и застанаха от двете му страни. Едва сега отметнаха качулки, под които се показаха червеникави, късо подстригани коси. Кожата им беше бяла, почти прозрачна.
— Къде е ключът? — попита едната с нисък режещ глас.
— Взе го един Наблюдател — обясни Артур. — Аз му го дадох. Трябваше да го скрием, за да възстановим мира.
— Сигурен ли си, Сянко на Артад? — попита другата жена. — Все още можем да си го върнем. Не бива да се доверяваме на Наблюдателите. Мерлин бе от техния орден.
— Сигурен съм — кимна Артур. — Направих каквото смятах за правилно. Макар да пробуди силите на злото, Мерлин се бореше за справедлива кауза. Знаете ли каква е съдбата на Граала?
— Беше при наемниците на Мордред, но те не разбраха значението му. Сега е у един Наблюдател. Можем да го вземем от него.
— Не!
Двете жени се спогледаха.
— Мирът трябва да бъде възстановен — повтори Артур. — Още не е ударил часът.
Той се облегна назад, доволен, че поне част от онова, което му бе казал Брин, е истина. Знаеше, че не бива да им разкрива задачата, с която бе отпратил Парсивал. Това бе единственият начин да прокуди своя любимец от Тор. Ако Парсивал бе останал тук, щеше да сподели участта на хората на Мордред. Кралят знаеше, че рицарят никога няма да намери Граала, но поне му бе дал някаква цел в живота, а това бе важно за хора като него.
— Ами Сянката на Аспасия? — попита Артур.
— Мордред също ще умре в този живот, но там вече има няколко Водачи, които ще се погрижат за духа на Аспасия.
Тялото на Артур се сгърчи от болка.
— Да свършваме тогава. Нямам повече сили. Помнете, че аз също съм само Сянка.
Двете жени се спогледаха отново и бавно кимнаха.
— Духът на Артад трябва да бъде съхранен — произнесе първата.
Артур кимна.
— Моят дух трябва да бъде съхранен.
Втората жена коленичи до него, стиснала в ръка късо черно острие. То разряза като масло очукания метален нагръдник на краля и отдолу се показа окървавената му гръд. Върху кожата проблясваше златист медальон във формата на две издигнати за молитва ръце. Жената сряза веригата на медальона и го вдигна така, че да го виждат другата жена и Артур.
— Ние вземаме духа, духа на Артад — произнесе тя.
Кралят кимна.
— Духът на Артад ще бъде съхранен. — Главата му се отпусна на гърдите и устните помръднаха отново, но без да се чуе звук.
— Готов ли си да се разделиш с обвивката, която съхраняваше този безценен живот? — попита го жената.
— Готов съм — отвърна Артур със затворени очи.
— От последния път, когато се сля с Ка, случи ли се нещо ново, което трябва да ни кажеш?
Артур поклати глава. Знаеше, че когато духът си отиде, няма да остане никакъв спомен за задачата, с която бе отпратил Парсивал. И това бе последната му мисъл.
Черното острие се впи в разголените му гърди, пронизвайки сърцето. По тялото му премина мъчителна конвулсия, после кралят замря. Жената се изправи и прибра ножа в канията.
Другата протегна облечената си в ръкавица ръка над тялото. Пръстите й бяха свити, сякаш стискаха нещо, което се криеше в дланта. Когато ги разтвори, върху тялото, лицето и доспехите на краля се посипаха черни топчета като семенца. Те се скупчваха по тялото и претъркулваха към откритите места. А когато достигаха кожата, проникваха вътре и стопяваха всичко по пътя си — плът, мускули, кости. След десет секунди от краля бяха останали само доспехите и дрехите.
Приключили церемонията, двете жени закрачиха бавно към сребристия диск. След като ги прибра на борда, дискът се издигна безшумно и изчезна сред облаците.
Едва сега от небето рукна дъжд, после гръмна канонадата от гръмотевици и светкавици, които стовариха гнева си върху Тор. Една ослепителна светкавица удари право в кулата на манастира и я превърна в купчина от камъни и пепел, които засипаха останките на краля.
Стоунхендж
Лек ветрец духаше над Солзбъри и навяваше дим и миризма на изгоряла плът. Освен това донасяше виковете на обречените и песните на друидите. Слънцето бе залязло преди два часа, но каменните стълбове бяха озарени от горящото чучело. Високо над петнайсет метра, чучелото бе изработено от две масивни, сковани под прав ъгъл греди, около които бе изплетено сламеното тяло.