Зона 51: Легендата
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Легендата». Краткое содержание книги:
Сламата беше пълна с тела на хора, струпани едно върху друго така, че да не могат да помръднат. Едни бяха изправени, други — полегнали настрана, а трети висяха с главите надолу.
Около краката на чучелото бяха натрупани сламени бали, които току-що бяха запалени и огнените езици вече го облизваха отдолу, подпалвайки нещастниците в долния му край. Виковете и крясъците им накараха онези отгоре да изпитат истински ужас. Но всичко това оставаше незабелязана от жреците и друидите отвън, който бяха погълнати изцяло от своите монотонни песни.
Четири групи заобикаляха грамадното чучело, всяка обърната към една посока на света. Групата хора с жълти раса, които гледаха на север, олицетворяваха въздуха. Сините, гледащи на запад, бяха водата. Зелените гледаха на изток — те бяха земята. А на юг, между горящото чучело и каменните блокове, жреците носеха червени раса, означаващи огън. След смъртта на крал Артур и неговия враг Мордред в страната бе настъпил хаос и друидите бяха излезли от скривалищата си, за да възстановят древните си обичаи.
Хората във вътрешността на чучелото бяха изменници, получили смъртни присъди през изминалата година. Престъпници и неверници, лихвари, службогонци при краля, забравили старата религия. Присъдата трябваше да се изпълни тази вечер чрез пречистващата сила на огъня.
Но изгарянето на осъдените бе само началото на тази особена нощ. След угасването на пламъците друидите щяха да се насочат на юг, към стърчащите каменни блокове. Въпреки че от доста време те твърдяха, че камъните от Стоунхендж са тяхно свещено място, никой от събралите се около чучелото не знаеше кой и защо ги е поставил тук.
Разбира се, имаше легенди. За богове, управлявали страна в средата на океана, място на име Атлантида. За война, избухнала между тях, и как в битката им скоро се намесили и хората. За свещеници, дошли в Англия през морето. Някои разказваха за магьосници, които можели да местят огромни камъни със силата на умовете си. Говореха също, че Мерлин, съветникът на краля, имал нещо общо с тази работа с камъните, но когато бил млад, преди стотици години. Носеха се дори слухове — разправяни шепнешком — за същества, които само приличали на хора, а били неживи, но тези разкази приличаха по-скоро на приказни митове. А някои твърдяха, че централната плоча на Стоунхендж била измъкната от недрата на Земята по заповед на боговете.
Писъците се усилиха заедно с развихрянето на огъня, но друидите на свой ред също повишиха гласове. Встрани от зловещата сцена, в мрака отвъд осветения кръг, една загърната в наметало жена дърпаше за юздите кон със завързана отзад носилка, на която бе положена друга тъмна фигура. Жената се препъна и едва не падна, но задържа юздата на коня. Наметалото й беше изцапано и изпокъсано, тя пристъпваше неуверено, ала нямаше никакво съмнение в твърдата й решимост да стигне там, закъдето бе тръгнала.
Трепкащата светлина на пламтящото чучело падна върху фигурата на носилката. Това беше едър мъж, също увит в черно наметало, под което обаче тук-там прозираше окървавена броня. Безжизнените му очи гледаха към звездите.
Каменният комплекс, през който преминаваха, бе построен на няколко етапа. В центъра, към който се бяха насочили, стърчаха пет двойки гигантски блокове, подредени под формата на подкова. Всяка двойка се състоеше от два изправени обелиска и хоризонтална плоча, положена върху тях. Друга хоризонтална плоча от пясъчник лежеше в самия център на комплекса, за да служи за съсредоточаваща точка при религиозните ритуали или за олтар на различни местни религии, появявали се и изчезвали в хода на времето. По-късни строители бяха подредили втори полупръстен от петнисти доломити във вътрешността на първия. А още по-късно бе подреден и трети пръстен от сив пясъчник.
Жената отведе коня при най-стария полукръг от камъни и спря между два стърчащи блока. Тя плъзна качулката назад по силно посребрелите си коси, после отвърза носилката от коня.
— Твърде дълго чакахме, моя любов, и изглежда са ни забелязали — прошепна тя на спътника си на език, който никой на тази планета не разбираше. Изглежда още не беше осъзнала напълно, че положеният в носилката мъж не я чува и никога вече нямаше да може да я чуе.
Тя забеляза изцъклените му към звездите очи и също погледна нагоре. После бавно вдигна ръка.