Всичко наопаки

Само това ми липсваше! Аз, спортистът, боецът, трябвало да се превърна в рамо, на което да плачат истерични госпожички? Тоя Владимир Олегович определено не е в ред.

— Ще видим — казах и станах. — Но ти си прав, Володя, това не е твоя работа. И не ми натрапвай мнението си по този въпрос.

— Няма вече. — Той се усмихваше и изобщо не изглеждаше обиден. — Водихме този разговор за пръв и последен път, обещавам. Просто трябваше да ти кажа всичко това, та после да не се коря, че не съм ти го казал.

— Добре, ти ми го каза, а аз го забравих. Дотук беше.

Сбогувах се с Дана, която седеше пред компютъра и пишеше нещо, като поглеждаше в отворения албум, и си тръгнах. Разговорът остави у мен неприятно чувство, дори не чувство, а нещо като остатъчен вкус, когато храната отдавна се е смляла, а споменът за нея не може и не може да се отмие от езика с вода или да се премахне с бонбони. Наистина, в тежката ситуация аз останах сам… И след осемте години в столицата се озовах на същата точка, от която бях започнал: без работа, без пари, без жилище, тоест през тези години не бях направил никакво движение напред. Няма как да споря с това. Нима Владимир е прав? Ала тутакси моето живо въображение ми нарисува карикатурна картинка, на която аз, в ролята на помощник на слабите, с огромни чанти, от които стърчаха краставици и кефир, покорно се мъкнех след облечена в скъпо кожено палто и окичена с украшения ридаеща лелка. И категорично не исках да се съглася с това.

Още на другия ден, ядосан и преизпълнен с намерения незабавно да докажа колко не е прав Владимир Олегович, аз се заех с усилени тренировки. Всъщност и по-рано се стараех да поддържам формата си, вкъщи правех специална гимнастика, а в дома на Руденко не пропусках възможност да използвам тренажорите и докато Дана се тътреше по пътеката, помпах мускули, но сега реших, че е дошло време да се заема със себе си сериозно и постепенно да си върна бойната кондиция. Кракът ме болеше все по-малко и ми се стори, че времето е дошло.

След седмица стана ясно, че непростимо съм избързал. Удари ме такава болка в гърба, че се принудих да отида на лекар. При цялото ми негативно отношение към казаното от Володя, неговите думи все пак бяха посели в глупавата ми глава някои съмнения, затова избрах друг лекар, не онзи, който ме лекуваше в болницата.

— Какви ги говориш, момче — каза той, след като разгледа снимките ми и прочете документите, които ми бяха издали в болницата, — какви ти натоварвания? Да не си полудял? Забрави! Ти никога няма да се върнеш в големия спорт. Избий си го от главата.

Аз се опитах да споря и да доказвам нещо, лекарят се усмихваше, сочеше ми с писалка някои участъци от снимките и търпеливо, като на малоумен, обясняваше, че „ей това“ и „ей това“ говорят абсолютно еднозначно: само едно несполучливо падане или силен удар по гърба — и аз ще се превърна в безпомощен инвалид за целия си останал живот. Повтаря ми това, докато не повярвах…